Продавачът се изкикоти и оголи венци без нито един зъб.
Лиандро бавно произнесе:
— Нека повторим, за да съм сигурен. И „други“ хора са идвали откъм Хейвън с кървящи носове? Не съм само аз?
— Само ти ли? Не, по дяволите! Майка му стара! В денят, в който погребаха Рут Маккосланд, продадох петнайсет фанелки! Само в този ден! Мислех да се оттегля с постъпленията и да се преместя във Флорида.
Продавачът отново се изкикоти.
— Всички до един бяха от други места. — Той каза това, сякаш то обясняваше цялата мистерия — и може би за него беше така. — Един, двама още кървяха, като влязоха тук. Носове като фонтани! Понякога им течеше и от ушите. Майка му стара!
— И никой „не знае“ за тези неща?
Старецът погледна Лиандро с мъдри очи.
— „Ти“ знаеш, синко.
ШЕСТ: ВЪТРЕ В КОРАБА
1
— Готов ли си, Гард?
Гардънър седеше на предната веранда и наблюдаваше шосе 9. Гласът дойде откъм гърба му и беше много лесно — „прекалено“ лесно за него — да си спомни за стотиците калпави затворнически филми, в които надзирателят пристига, за да преведе осъдения по Последната миля. Такива сцени винаги започват, естествено, с изръмжаването на надзирателя, „Готов ли си, Роки?“
„Да съм готов за това? Сигурно се шегуваш?“
Той стана, обърна се, видя екипировката в ръцете на Боби, а после и тънката й усмивчица. Имаше някакво знание в тази усмивка, което никак не му хареса.
— Нещо смешно ли виждаш?
— „Чувам“. Чух „теб“, Гард. Мислеше си за стари затворнически филми. А после си каза: „Да съм готов за това? Сигурно се шегуваш.“ Хванах цялата фраза, а това се случва много рядко… освен ако предаваш умишлено. Ето защо се усмихвах.
— Подслушваш, значи.
— Да. И ми става все по-лесно — откликна Боби, все още усмихната.
Иззад маскировъчния си умствен щит, Гардънър си помисли: „Аз вече имам пистолет, Боби. Той е под дюшека ми. Взех го от Първата реформистка църква на томичукалата.“ Това беше опасно… но още по-опасно щеше да бъде, ако не знаеше точно докъде се простира сега способността на Боби да го „подслушва“.
Усмивката й леко се разколеба.
— Какво беше това? — попита тя.
— Ти ми кажи — отвърна той и, когато усмивката й започна да се превръща в израз на подозрителност, нехайно добави: — Хайде, Боби, исках само малко да те подразня. Просто се чудех какво си помъкнала.
Боби му показа екипировката. Тя се състоеше от две гумени маски, свързани с бутилки за въздух и саморъчно направени регулатори.
— Ще си сложим тези маски — поясни тя. — Като влизаме вътре.
„Вътре.“
Самата дума запали изгаряща искра в стомаха му и предизвика най-различни противоречиви чувства — страх, ужас, очакване, любопитство, напрежение. Част от него се чувстваше като суеверен дивак, който се приготвя да навлезе в табу територии; а останалата му част се чувстваше като дете в коледната утрин.
— Значи въздухът вътре „наистина“ е различен.
— Не чак толкова. — Тази сутрин Боби си бе поставила грима доста небрежно, може би решавайки, че вече не е необходимо да крие ускоряващите се физически промени от Гардънър. Той осъзна, че вижда как се движи езикът в устата й, докато говореше… само дето сега не приличаше особено на език. И зениците й изглеждаха по-големи, но някак неравномерни и променящи се, като че ли се взираха в него изпод вода. Вода, с лек зеленикав оттенък. Усети, че стомахът му се обръща.
— Не чак толкова различен — повтори тя. — Просто… развален.
— Развален ли?
— Корабът е стоял запечатан повече от двайсет и пет хиляди века — търпеливо заобяснява Боби. — „Напълно“ запечатан. Ще бъдем убити от първия полъх лош въздух, веднага щом отворим люка. Затова трябва да си сложим маски.
— Какво има в бутилките?
— Нищо друго, освен добрият стар хейвънски въздух. Те са малки — за четирийсет, може би петдесет минути. Трябва да закачиш твоята на колана така, виждаш ли?
— Да.
Боби му подаде едното съоръжение. Гард прикрепи бутилката към колана си. Трябваше да си вдигне фанелката нагоре, за да го направи и много се зарадва, че бе решил да остави 45-калибровия револвер засега под дюшека.
— Започни да използваш консервирания въздух точно преди да отворя люка — инструктира го Боби. — За малко да забравя. Ето. Просто в случай, че „ти“ забравиш.