Тя подаде на Гардънър две запушалки за нос. Гард ги натъпка в джоба на дънките си.
— Добре! — бодро каза Боби. — Сега „готов“ ли си?
— Наистина ли ще влезем там?
— Наистина — отговори му почти нежно Боби.
Гардънър несигурно се засмя. Дланите и стъпалата му бяха ледени.
— Дяволски силно се вълнувам.
Боби се усмихна.
— И аз.
— А освен това, ме е страх.
Със същия нежен глас, Боби го успокои:
— Няма от какво, Гард. Всичко ще бъде наред.
Нещо в тона й накара Гардънър да се почувства по-изплашен от всякога.
2
Качиха се на тракторчето и безшумно се понесоха през мъртвата гора. Чуваше се само слабото жужене на батериите. И двамата мълчаха.
Боби паркира тракторчето до навеса и те спряха за миг, загледани в издигащата се сред ямата сребърна чиния. Сутрешното слънце я огряваше с чист, разширяващ се клин от светлина.
„Вътре“, помисли си пак Гардънър.
— Готов ли си? — отново попита Боби. Хайде, Роки — само едно силно друсване, нищо няма да усетиш.
— Да, добре — каза Гардънър. Гласът му прозвуча малко дрезгаво.
Боби го гледаше неразгадаемо с променливите си очи — с тези плаващи, разширяващи се зеници. Гардънър сякаш усети как нейните мислени пръсти пърхат над неговите мисли и се опитват да ги отворят.
— Влизането там „може“ да те убие, знаеш го — проговори най-после Боби. — Не въздухът — ние сме се погрижили за него. — Тя се усмихна. — Не е ли странно? Пет минути с такава маска ще накара всеки от външния свят да изпадне в безсъзнание, а половин час с нея вероятно ще го убие. А на нас ще ни послужат, за да останем живи. Това не те ли ласкае, Гард?
— Да — рече Гардънър, като гледаше кораба и си задаваше въпросите, които винаги си бе задавал: „Откъде си дошъл? И колко време си обикалял сред мрака, преди да стигнеш тук?“ — Ласкае ме.
— „Смятам“, че няма да пострадаш, но ти знаеш… — Боби вдигна рамене. — Главата ти… онази стоманена пластинка влиза в някакво взаимодействие с…
— Знам риска.
— Това е добре.
Боби се обърна и тръгна към изкопа. Гардънър остана за момент на мястото си, загледан след нея.
„Знам риска от“ пластинката. „Онова, с което по не съм наясно, е, какъв е рискът от «теб», Боби. Дали ще поема хейвънски въздух, като ми се наложи да използвам маската или нещо от рода на «Райд».“
Ала това нямаше значение, нали? Той бе хвърлил зара. И „нищо“ нямаше да промени намерението му да види вътрешността на този кораб, стига да можеше — нито Дейвид Браун, нито целият свят.
Боби стигна до ямата. Тя се обърна и погледна назад, а лицето й приличаше на няма маска в утринното слънце, греещо косо през старите борове и ели, които ограждаха мястото.
— Идваш ли?
— Да — рече Гардънър и тръгна към кораба.
3
При слизането надолу възникна неочакван проблем. Колкото и да бе странно, изкачването се оказа лесната част. Копчето на дъното беше удобно, намираше се на разстояние не по-голямо от дължината, на която може да се разтегне жицата на една телефонна слушалка. А горе задвижването на стремето ставаше с обикновен електрически ключ, поставен на едната от подпорите на навеса. И се намираше на петнайсет метра от ръба на изкопа. За първи път Гардънър осъзна, че до този момент никой от тях не се бе вълнувал от факта, че ръцете им са по-къси от петнайсет метра.
От толкова отдавна използваха вече стремето, че приемаха наличието му като даденост. Застанали сега на края на изкопа се сетиха, че никога не са слизали долу заедно. Освен това и двамата разбираха, но никой не желаеше да го каже, че биха могли да слязат един по един; ако имаше кой да оперира с копчетата от дъното, всичко щеше да бъде наред. Никой не го спомена, защото беше ясно между тях, че този път, и то само този път, двамата трябва да слязат долу заедно, съвсем заедно, двамата с по един крак в единственото стреме, обгърнали с по една ръка кръста на другия, като любовници в полюляващо се спускане. Беше глупаво; просто прекалено глупаво, за да бъде единственият начин.
Те се спогледаха без да продумат… ала две мисли литнаха и се разминаха във въздуха.
(„ето ни тук като двойка колежани“)
(„Боби къде съм си оставил френския ключ“)
Странната нова уста на Боби се изкриви. Тя се извърна настрани и прихна. Гардънър усети как за миг старото топло чувство докосва сърцето му. Това беше последният път, когато действително виждаше предишната и неподобрена Боби Андерсън.
— Е, можеш ли да направиш дистанционно управление за задвижване на стремето?
— Мога, но не си струва да губим време. Имам друга идея. — Очите й се спряха за миг върху лицето на Гардънър, замислени и пресмятащи. Това беше поглед, който Гард не успя напълно да си преведе. После Боби се запъти към навеса.