— Невероятно — каза Гардънър. Погледът му се бе местил напред-назад между Боби и електролукса, докато кабелът натискаше копчетата. Боби не движеше транзистора, както правеше Фриман Мос с неговото уоки-токи, ала Гардънър бе забелязал лекото съсредоточено смръщване и начина, по който бяха мръднали надолу очите й, само миг преди коаксиалният кабел да се смъкне от черното към червеното копче.
„Прилича на механичен дакел, на нещо излязло от някоя остроумна научнофантастична илюстрация на Кели Фрийс. На това прилича, но всъщност съвсем не е робот. То няма мозък. «Боби» е неговият мозък… и тя иска аз да знам това.“
В бараката имаше „много“ такива видоизменени устройства, подредени край стената. Онова, върху което съзнанието му продължаваше да се връща, бе пералнята с клетъчната антена, монтирана на върха й.
„Бараката“. Тази дума повдигна един дяволски интересен въпрос. Гард отвори уста да го зададе… и пак я затвори, като се опита в същото време да удебели щита около мислите си, колкото можеше повече. Чувстваше се като човек, който едва не се е преметнал през ръба на пропаст, стотици метри дълбока, докато се е любувал на красивия залез.
„Вкъщи няма никой — или поне аз не знам да има, — а бараката е заключена с катинар отвън. Как при това положение Рекси Прахосмукачката се е измъкнал?“
На практика той се бе сепнал само миг преди да зададе въпроса и бе осъзнал, че Боби не спомена „откъде“ е дошъл електролукса. Гард изведнъж долови миризмата на собствената си пот, кисела и зла.
Погледна към Боби и я видя да го наблюдава с онази лека, раздразнена усмивчица, която означаваше, че тя знае — Гард мисли нещо… ама не знае какво.
— Откъде изникна това чудо, между другото? — попита Гардънър.
— Оо… навърташе се наоколо. — Боби нехайно махна с ръка. — Важното е, че работи. Толкова за неочакваното отлагане. Искаш ли да тръгваме?
— Добре. Само се надявам батериите му да не свършат, докато се намираме долу.
— „Аз“ съм неговите батерии — заяви тя. — Докато аз съм в ред, ще можеш да се качиш пак горе, Гард. Става ли?
„Твоята застраховка. Да, мисля, че ми е ясно.“
— Става — съгласи се той.
Те се приближиха към изкопа. Боби първа се спусна със стремето, докато кабелът от електролукса оперираше с копчетата. Стремето отново се изкачи и Гардънър стъпи в него, стиснал въжето, което тръгна надолу.
Той хвърли последен поглед към стария електролукс и пак си помисли: „Как по дяволите това чудо се е измъкнало?“
После се заспуска в полумрака на изкопа, сред влажния минерален мирис на мокра скала, а от лявата му страна гладката повърхност на кораба се издигаше край него, като стена на небостъргач без прозорци.
4
Гард слезе от стремето. Той и Боби стояха рамо до рамо пред кръглия прорез на люка, който имаше формата на голям илюминатор. Гардънър установи, че му е почти невъзможно да откъсне поглед от символа, обозначен върху него. Откри, че си спомня за нещо станало в най-ранното му детство. В портландското предградие, където беше отраснал, бе избухнала епидемия от дифтерит. Две деца бяха умрели и властите по здравеопазването наложиха карантина. Гард си спомни как вървеше към библиотеката, хванал сигурната ръка на майка си и минаваше край къщи със забодени на входните врати знаци, върху които имаше една и съща дума, отпечатана с големи черни букви. Той бе попитал майка си коя е думата и тя му каза. Попита я какво означава и майка му отвърна, означава, че има болен човек в къщата. Това е добра дума, добави тя, защото предупреждава хората да не влизат. Ако го направят, може да хванат болестта и да я разнесат.
— „Готов“ ли си? — попита Боби и прекъсна мислите му.
— Какво означава това? — посочи той към символа върху люка.
— Марка пяна за бръснене — отвърна Боби без усмивка. — „Готов“ ли си?
— Не… но предполагам, че по-готов никога няма да стана.
Гардънър погледна отново към бутилката, прикрепена на колана му и се запита дали няма да поеме някаква отрова, която да взриви дробовете му още с първото вдишване. Не вярваше да стане така. Предполагаше се, че това е неговата награда. Едно посещение в Свещения храм, преди да бъде изтрит, веднъж и завинаги, от уравнението.
— Добре — каза Боби. — Смятам да го отворя…
— Смяташ да го отвориш с „мисъл“ — намеси се Гардънър, като погледна слушалката в ухото на Боби.
— Да — отговори небрежно тя, сякаш казваше: „Ами как иначе?“ — Той ще се плъзне в двете страни. Ще последва експлозивно изхвърляне на лош въздух… и като казвам лош, имам предвид „наистина“ лош. Как са ти ръцете?
— Какво искаш да кажеш?