— Някакви наранявания?
— Нищо, което да не е хванало коричка. — Той протегна ръце напред като момченце, явяващо се пред майка си на инспекция, преди да седне на вечеря.
— Добре — Боби извади от задния си джоб чифт памучни работни ръкавици и ги нахлузи. На въпросителния поглед на Гард, отвърна: — Имам счупени нокти на два пръста. Може да не е опасно… ала може и да е. Като видиш, че люкът започва да се отваря, стисни очи. Дишай през маската. Ако поемеш дори малко от онова, което ще излезе от кораба, то ще те убие светкавично като коктейл с цианкалий.
— Убеди ме — рече Гардънър.
Сложи мундщука на маската в устата си и пъхна тапите в носа си. Боби направи същото. Гардънър можеше да чуе/усети пулса си в слепоочията, биещ много бързо, като човек, който нервно потупва с пръст по кожата на барабан.
„Това е то… най-после това е то.“
— Готов? — за последен път попита Боби. Приглушен от маската, въпросът прозвуча като от устата на Елмър Фуд: „Офоф?“
Гардънър кимна.
— Запомни ли? „Афофни ли?“
Гардънър пак кимна.
за Бога, Боби, давай!
Сега Боби кимна.
Добре. Бъди готов.
Преди да успее да я запита за какво, символът се раздели на две дъги и Гардънър осъзна с дълбоко, причиняващо почти прилошаване вълнение, че люкът се отваря. Разнесе се висок, тънък писклив звук, сякаш нещо отдавна ръждясало отново се раздвижва… с голяма неохота.
Видя Боби да отваря клапата на бутилката, прикрепена към колана й. И той направи същото, след което затвори очи. Миг по-късно мек вятър лъхна край лицето му и подухна разрошената коса на челото му. Гардънър си помисли: „Смъртта. Това е смъртта. Смъртта минава край мен и изпълва ямата като хлорен облак. В този момент всички микроби по кожата ми умират.“
Сърцето му биеше прекалено бързо и той всъщност започваше да се пита дали излизащият газ (подобен на въздуха от ковчег) все пак не го убива по някакъв начин, когато осъзна, че сдържа дъха си.
Вдиша през маската. Искаше да види дали „това“ няма да го убие. Нищо. Въздухът имаше сух, неприятен вкус, ала беше съвсем годен за дишане.
„Въздух за четирийсет, може би петдесет минути.“
„По-бавно, Гард. Дишай бавно. Пести го. Не се задъхвай.“
Той забави дишането си.
Или поне се опита.
После високият, писклив звук престана. Полъхването край лицето му отслабна и постепенно изчезна напълно. Тогава Гардънър прекара цяла вечност в мрака, срещу отворения люк, със затворени очи. Единственият шум идваше от приглушеното туптене на сърцето му и от свистенето на въздуха през регулатора на бутилката. В устата си вече усещаше вкус на гума, а зъбите му бяха стиснати прекалено силно около гумените накрайници на мундщука. Той се опита насила да се успокои и отпусне.
Най-накрая вечността свърши. Ясната мисъл на Боби изпълни ума му:
„Добре… би трябвало всичко да е наред… можеш да отвориш бебешко сините си очи, Гард.“
Като дете на забава с изненади, Джим Гардънър направи точно това.
5
Погледът му потъна право в един коридор.
Беше съвършено кръгъл, като се изключеше плоската пътека на половината височина от едната страна. Цялото разположение изглеждаше погрешно. За един луд миг Гард си представи томичукалата като някакви ужасни интелигентни мухи, пълзящи по тази пътека на лепкавите се крака. После логиката си дойде на мястото. Пътеката беше наклонена, „всичко“ беше наклонено, защото корабът лежеше под ъгъл.
От заоблените гладки стени струеше мека светлина.
„Тук батериите не свършват“, помисли си Гардънър. „На това му се вика «истинска» дълготрайност.“
Той се загледа в коридора зад люка с дълбоко и неподправено удивление.
„Той «е» жив. Дори след всичките тези години. Още е жив.“
„Аз влизам, Гард. Идваш ли?“
„Смятам да се опитам, Боби.“
Тя пристъпи вътре, навела глава, за да не се удари в горния ръб на люка. Гардънър се поколеба за момент, захапа пак гумените накрайници на мундщука и я последва.
6
Настъпи миг на върховна агония — той по-скоро почувства, отколкото чу радиопредавания да изпълват главата му. Не само едно; като че ли всички радиопредаватели на света в един и същи момент запищяха в мозъка му.
После това премина — просто спря. Той си помисли за начина, по който радиоизлъчванията заглъхват при навлизане в тунел. С влизането му в кораба всички външни предавания бяха заглушени. И не само външните, както откри след миг. Боби го гледаше и очевидно изпращаше някаква мисъл — „Добре ли си?“ предположи Гардънър, но най-многото, което можеше да направи, бе предположение. Вече изобщо не чуваше Боби в главата си.
Със събудено любопитство, Гард изпрати отговор: „Добре съм, продължавай!“