— Великолепно — изфъфли той с пълна уста. — Великолепно, великолепно.
„Микробите ще ти причинят най-голямото възможно зло!“ помисли си той с почти пиянско пренебрежение и излезе на шосе 9. Естествено, не знаеше, че нещата в Хейвън вече се променяха много бързо, особено от обяд насам; положението в Хейвън беше, казано на ядрен език, критично. На практика Хейвън се бе превърнал в отделна държава и границите й вече се охраняваха.
Без да знае това, Лиандро продължи да кара напред, отхапвайки от втория си хамбургер, като съжаляваше само, че не си бе поръчал и ванилов шейк.
4
Когато стигна до универсалния магазин в Троя, еуфорията му се бе разсеяла, а предишната му подсъзнателна нервност се бе върнала — небето над него беше море от ясно синьо, в което плуваха няколко снежно бели облачета, но нервите му имаха чувството, че се задава гръмотевична буря. Той погледна към маската на седалката до себе си. Златният й купол беше покрит с лента от целофан, на която пишеше: ДЕЗИНФЕКЦИРАН ЗА ВАША ЗАЩИТА. „С други думи“, помисли си Лиандро, „микробите остават навън.“
Никакви коли по пътя. Никакви трактори по полята. Никакви момчета, тръгнали боси по банкета, с метнати на рамо въдици. Троя дремеше безмълвно (и, както предполагаше Лиандро, беззъбо) под августовското слънце.
Лиандро остави радиото настроено на WZON и, като отмина баптистката църква, сигналът започна да се губи сред надигащия се хор от други гласове. Немного по-късно хамбургерите му взеха първо неспокойно да се разхождат из стомаха му, а после направо да подскачат нагоре-надолу. Можеше да си ги представи как пръскат мазнина, докато го правят. Намираше се много близо до мястото, където бе спрял при първия си опит да стигне до Хейвън. Този път отби без никакво колебание — не искаше симптомите да станат по-силни. Хамбургерите се бяха оказали прекалено дяволски вкусни, за да си позволи да ги загуби.
5
Щом сложи кислородната маска, гаденето веднага премина. Но не и чувството на подсъзнателна, разяждаща нервност. По едно време се зърна в огледалото за обратно виждане, със златна купа покрила носа и устата му и за миг изпита уплаха — това той ли е? Очите на този мъж гледаха твърде сериозно, твърде напрегнато… напомняха очи на пилот на изтребител. Лиандро не искаше хора като Брайт да го смятат за кретен, ала не беше сигурен, че желае да изглежда и „чак“ толкова сериозен.
„Вече е късно. Ти си вътре.“
Радиото ломотеше със стотици гласове, може би дори хиляди. Лиандро го спря. А там, напред по-стръмното, се намираше граничната линия на Хейвън. Лиандро, който не знаеше нищо за невидимите найлонови чорапи, стигна до граничния знак… и мина край него, като навлезе в Хейвън без абсолютно никакви трудности.
Макар напрегнатата обстановка в Хейвън да се доближаваше до критичната точка, те „можеха“ да поставят силови полета насред повечето пътища, водещи в града. Но в изплашената суматоха около развиващите се тази сутрин събития, Дик Алисън и Нют бяха взели решение, което пряко щеше да засегне Джон Лиандро. Те искаха Хейвън да е затворен, ала не желаеха някой да се сблъска с необяснима бариера насред, както ще му се вижда, празното пространство, да обърне и да отнесе историята не на когото трябва…
…което в този момент включваше всички хора по света.
Не вярвам някой да успее да дойде чак толкова близо, каза Нют. Той и Дик се намираха в камиона на Дик, част от процесията от коли и камиони, запътили се към фермата на Боби Андерсън.
И аз така си мислех, отвърна Дик. Но това беше преди историята с Хилман… и сестрата на Боби. Не, някой „би могъл“ да влезе… ама направи ли го, никога повече няма да излезе.
Добре, хубаво. А сега не можеш ли да подкараш тази бракма малко по-бързо?
Основните чувства в мислите на двамата мъже — и на всички около тях — бяха ужас и ярост. В този момент възможното нахлуване на външни хора в Хейвън им се виждаше като най-малката от техните грижи.
— „Знаех“ си, че трябваше да се отървем от този проклет пияница! — високо извика на глас Дик и стовари юмрук върху таблото. Днес не си беше сложил никакъв грим. Кожата му, освен дето бе станала почти прозрачна, беше започнала и да загрубява. Средата на лицето му — а и на лицето на Нют, и на всички онези, които прекарваха някакво време в бараката на Боби — бе започнала да изпъква. И определено да заприличва на муцуна.
6
Джон Лиандро, разбира се, не знаеше нищо за всичко това — той знаеше само, че въздухът около него е отровен — по-отровен, отколкото дори той си бе представял. Беше смъкнал златната купа само за миг, колкото да поеме един-единствен кратък дъх и светът веднага бе започнал да избледнява и да става неясен. Той бързо постави обратно маската, с блъскащо сърце и студени длани.