После Лиандро се плъзна по предницата на автомата за кока кола и се пльосна върху пътя.
Машината се запъти обратно към Хейвън. Когато бе ударила Лиандро, гнездото с монетите се бе счупило и, докато тя бързо се движеше през въздуха с глухо бучене, от отвора за връщане на монети се сипеше поточе от петачета, десетачета и четвъртинки и с търкаляне се разпиляваше по пътя.
ОСЕМ: ГАРД И БОБИ
1
Гардънър знаеше, че Боби скоро ще изиграе своя ход — старата Боби бе изпълнила това, което Новата и Подобрена Боби смяташе за последно задължение към добрия, стар Джим Гардънър, дошъл да спаси приятелката си и останал да работи здравата по един дяволски особен изкоп.
Дори си мислеше, всъщност, че за оръдие ще послужи стремето — Боби ще поиска да се изкачи първа и стигнала веднъж горе, просто няма да му го изпрати обратно долу. Той щеше да си остане там край люка и там щеше да си умре, до онзи странен символ. На Боби нямаше да й се наложи дори да се цапа с мръсната реалност на убийството; нито щеше да е необходимо да си мисли, че добрия стар Гард умира бавно и мъчително от глад. Добрият стар Гард щеше да умре съвсем бързо от многобройни кръвоизливи.
Но Боби настоя Гард да се качи първи и язвителното присвиване на очите й показваше, че знае точно какво бе очаквал… без да й е било нужно да му чете мислите.
Стремето се издигна във въздуха и Гардънър се вкопчи здраво в кабела, подтиснал желанието си да повърне — това желание, реши той, скоро ще стане непреодолимо, ала Боби му бе изпратила силна и ясна мисъл, веднага щом се бяха измъкнали през люка: „Не сваляй маската преди да си стигнал горе.“ Дали мислите на Боби бяха станали по-ясни или само си въобразяваше? Не. Не си въобразяваше. И двамата бяха получили по един тласък вътре в кораба. Неговият нос още кървеше и фанелката му вече бе подгизнала от кръв; маската започваше да се пълни. Това бе най-лошият му кръвоизлив, откакто Боби го бе довела тук за първи път.
„Защо?“ изстреля обратно той, като се стараеше да бъде много внимателен и да изпрати само тази връхна мисъл… и нищо намиращо се под нея.
„Повечето от съоръженията, които чухме, служат за смяна на въздуха. Вдишването на това, което е сега в ямата, ще те свърши точно толкова бързо, колкото и поемането на въздуха от кораба, когато го отворихме в началото. Уеднаквяването ще отнеме целия ден, а може и повече.“
Не звучеше като разсъжденията, които човек би очаквал обикновено от жена, заподозряна в намерение да го убие… но онзи израз още се таеше в очите на Боби и „усещането“ за него оцветяваше всичките й мисли.
Вкопчил се в кабела на живот и смърт, захапал гумените накрайници, Гардънър се бореше да подтисне напъните на стомаха си.
Стремето достигна горния ръб. Той се покатери отгоре с крака, направени сякаш от гумени ленти и хартиени подплънки, едва забелязвайки електролукса и парчето кабел, манипулиращо копчетата; „Брой до десет“, помисли си той. „Брой до десет, добери се колкото можеш по-далеч от изкопа, тогава свали маската и поеми каквото дойде, и без това май предпочитам да умра, отколкото да се чувствам по този начин.“
Гардънър успя да стигне до пет и видя, че не може да се сдържа повече. Пред очите му танцуваха хаотични образи: лисването на чашата върху роклята на Патриша Маккардъл, залитащата по верандата Боби, когато той най-после пристигна, едрият мъж със златна купа върху носа и устата, който се обръща да го погледне от седалката до шофьора на един джип, докато Гардънър лежи пиян върху верандата.
„Ако бях разкопал на няколко различни места в онази чакълена кариера, като нищо можеше да попадна и на него!“ помисли си той и в този момент стомахът му най-накрая въстана.
Гардънър захвърли маската и повърна, подпрял се на един бор в края на разчистеното пространство.
После повтори и осъзна, че никога през живота си не е повръщал по този начин. Беше чел обаче за това. Изхвърляше храната — по-голямата част окървавена — на топчета, които изхвърчаха като куршуми. И си бяха почти куршуми. Имаше пристъп на изригващо повръщане, което не се смяташе за признак на добро здраве в медицинските кръгове.
Пред погледа му плуваха сиви воали. Коленете му се подгъваха.
„О, по дяволите, умирам“, помисли си той, но без никакъв емоционален заряд. Това беше просто една новина, нито повече, нито по-малко. Усети, че ръката му се плъзва по грубата кора на дървото. Напипа лепкава смола. Слабо долавяше, че из въздуха се носи противна воня на вкиснало и сяра. Не го интересуваше. Независимо дали имаше Елисейски полета или само едно голямо черно нищо, поне нямаше да я има тази воня. Така че може би все пак той щеше да излезе победителя. Най-добре просто да зареже всичко. Просто да…