— „Никой не се сети за това!“ — внезапно кресна тя.
Настъпи кратко мълчание. Боби замръзна, сякаш се бе стреснала от собствения си глас.
— Никой не се е сетил — каза той. — Правилно. Затова изпратихте тези две деца, готови да направят всичко или да умрат за добрия стар Хейвън, а сега едното от тях е мъртво, а другото — сляпо. Това е гадост, Боби. Не ме интересува кой или какво те е завладяло — част от теб трябва да е останала „някъде“ вътре. Част от теб трябва да съзнава, че вие не вършите абсолютно нищо съзидателно. Точно обратното. Вие само взаимно се тупате по раменете и се поздравявате един друг колко сте велики. „Аз“ съм лудия в случая. Аз не преставах да си казвам колко хубаво ще бъде, докато не проумях истината. Ала всичко се свежда до същата стара гадост, която си е била винаги. Вие може и да умеете да дезинтегрирате хора или да ги телепортирате до някакво място за съхранение, погребване или каквото и да е, но въпреки това не сте нищо повече от малко дете със зареден пистолет в ръка.
— Мисля, че вече е по-добре да млъкнеш, Гард.
— Не сте се сетили — тихо рече Гард. — Господи, Боби! Как можеш изобщо да се гледаш в огледалото? „Всеки“ един от вас?
— Казах, че мисля…
— Учен идиот, се нарече ти веднъж. Вие сте нещо по-лошо. Все едно да гледаш как тумба хлапета се готвят да взривят света с комплект за игра. Вие дори не сте зли. Тъпи сте, не сте зли.
— Гард…
— Вие сте просто тумба кретенчета с отверки. — Той се разсмя.
— „Млъкни!“ — изкрещя тя.
— Боже — възкликна Гард. — Възможно ли е наистина да съм помислил, че Сестричката е мъртва? „Възможно“ ли е?
Боби цялата трепереше.
Той кимна към фотонния пистолет.
— Значи, ако не изпия бирата и не взема хапчетата, ще ме изпратиш на Алтаир-4, а? Да поседя като бавачка с Дейвид Браун, докато и двамата паднем мъртви от задушаване, глад или облъчване с космически лъчи.
Сега тя стана злобно студена и това му причини болка — по-силна, отколкото би повярвал, че е възможно, — ама поне не се опитваше да му прочете мислите. Бе забравила да го прави в гнева си.
Както всичките бяха забравили колко е лесно да се включи задвижван с батерии магнетофон в стенния контакт, ако между машинката и мрежата има обикновен токоизправител.
— Всъщност няма никакъв Алтаир-4, както на практика няма и никакви томичукала. За определени неща „не съществуват“ никакви думи — те просто „са“. Някой им лепва определена дума на едно място, друг ги нарича различно някъде другаде. Тези имена никога не са особено добри, но това няма значение. Ти дойде от Ню Хампшир със стихчето за томичукалата, затова ние тук се наричаме така. На други места са ни викали по друг начин. Както е и с Алтаир-4. Той е просто място, където се съхраняват разни неща. Обикновено неживи неща. Таваните могат да бъдат студени и тъмни.
— Вие оттам ли сте? Вашите хора?
Боби — или каквото беше това, което приличаше донякъде на нея — се засмя почти нежно.
— Ние не сме „хора“, Гард. Нито пък „раса“. Или „вид“. Клаату няма да се появи и да каже: „Отведи ни при вашия лидер“. Не, ние не сме от Алтаир-4.
Тя го гледаше, все още леко усмихната. Беше си възвърнала по-голямата част от самообладанието… и май бе забравила хапчетата за момента.
— Щом като знаеш за Алтаир-4, питам се дали не намираш съществуването на кораба за малко странно.
Гардънър само я гледаше.
— Предполагам, че не си имал достатъчно време да се зачудиш защо една раса, която е успяла да разработи технология за телепортация — Боби леко махна с пластмасовото пистолетче, — изобщо би си правила „труда“ да се размотава насам-натам с материален кораб.
Гардънър вдигна вежди. Да, наистина „не беше“ мислил за това, но сега, когато Боби повдигна въпроса, си спомни как един познат от колежа се чудеше веднъж на глас защо Кърк, Спок и останалите се занимаваха изобщо с междузвездния кораб „Ентърпрайз“, когато би било толкова по-просто само да прекосяват като „лъчи“ вселената.
— Още една глупост.
— Съвсем не. Този процес напомня радиоизлъчванията. Има дължини на вълните. Иначе и ние не сме съвсем наясно. Което важи при нас за повечето неща. Ние сме изпълнители, не създатели. Все едно, успяхме да изолираме около деветдесет хиляди „ясни“ дължини на вълните — използваме тези вълни за вършене на две неща: за избягване на биномния парадокс, който предпазва от реинтеграция живите тъкани и нефиксираната материя и за въпросното „отиване“ някъде. Но в почти всички случаи това някъде не е място, на което човек би искал да отиде.