Той извади револвера от колана си. Задържа го
(„щит-щит-щит-щит“)
притиснат към вътрешната страна на лявото си бедро.
— Не говорим за това — Боби отмахна с ръка въпроса за любовта и духа на Питър. — По някаква причина ти си решил, че моралността на това, което правим, е неприемлива… но в такъв случай границите на онова, което ти смяташ за морално приемливо поведение са много тесни. Няма значение, ти скоро ще заспиш.
— Ние нямаме история, нито писмена, нито устна. Когато казваш, че корабът е катастрофирал тук, защото онези, които са го управлявали всъщност са се сбили пред щурвала, чувствам, че в думите ти има елемент на истина… ала освен това усещам и че може би то е било предопределено, било е „съдено“ да се случи. Телепатите до известна степен имат и дарба да предвиждат, Гард, а умеещите да предвиждат са по-склонни да се оставят да ги влачат теченията, и слабите, и силните, които се носят през вселената. „Бог“ е името, което някои хора дават на тези течения, но Бог е само дума, като томичукалата или Алтаир-4.
— Това, което искам да кажа е, че ние почти със сигурност щяхме отдавна да сме изчезнали, ако не се доверявахме на тези течения, защото винаги сме били избухливи и готови да се бием. Но „да се бием“ е прекалено общо казано. Ние… ние… — очите на Боби изведнъж заблестяха в дълбоко, ужасяващо зелено. Устните й се разтеглиха в беззъба усмивка. Дясната ръка на Гардънър се вкопчи в револвера с изпотена длан.
— Ние „се дърляме“! — рече Боби. — „Le mot juste“, Гард!
— Радвам се за теб — каза Гардънър и преглътна. Сухотата в устата му не се бе прокраднала — съвсем изведнъж просто се беше оказала там.
— Да, дърляме се, винаги сме се дърляли. Като деца, може да се каже. — Боби се усмихна. — Ние много приличаме на деца. Това ни е хубавото.
— Така ли?
Чудовищна представа внезапно изпълни главата на Гардънър: деца от началното училище, запътили се към клас въоръжени с учебници, кутии за обяд със смърфчета и пушки М-16 за учителите, които харесват, и гранати за онези, които не харесват. И, о, Господи, всички момиченца приличаха на Патриша Маккардъл, а всички момченца — на Тед Енергетика. Тед Енергетика с греещи в зелено очи, който обяснява цялата гнусна, шибана каша от Кръстоносните походи и арбалетите до рейгъновите въоръжени с ракети спътници.
„Ние се дърляме. От време на време дори се сборичкваме по малко. Възрастни сме — предполагам, — но въпреки това често избухваме, както правят децата и обичаме често да се забавляваме, както правят децата, затова задоволихме тези си две нужди като построихме модерни ядрени прашки и от време на време оставяме по няколко наоколо, за да ги вземат хората и знаеш ли какво? Те винаги го правят. Хора като Тед, изпълнени с желание да убиват, така че всички жени да разполагат с електричество за сешоарите си. Хора като теб, Гард, които виждат само минимални, дребни недостатъци в идеята да се убива за мир.“
„Светът щеше да бъде толкова «скучен», ако ги нямаше оръжията и дърляниците, нали?“
Гардънър осъзна, че започва да му се доспива.
— Като деца — повтори тя. — Бием се… ала можем да бъдем и много щедри. Каквито сме тук.
— Да, вие бяхте много щедри към Хейвън — потвърди Гардънър и челюстта му рязко зейна в широка, стигаща до сливиците прозявка.
Боби се усмихна.
— Все едно, може да сме катастрофирали, защото е било „време за катастрофа“, според тези течения, които споменах. Корабът не беше засегнат, разбира се. И когато аз започнах да го разкопавам, ние… се върнахме.
— И там някъде има още от вас?
Боби вдигна рамене.
— Не знам.
„И не ме интересува“, говореше жестът й. „Ние сме“ тук. „Трябва да се правят подобрения. Това е достатъчно.“
— Наистина ли това е всичко, което сте? — Той искаше да е сигурен; да е сигурен, че няма нещо повече. Ужасно се страхуваше, че се забави твърде дълго, прекалено дълго… но „трябваше“ да знае. — Това е „всичко“?
— Какво искаш да кажеш? Толкова малко ли ти се вижда това, което сме?
— Честно казано, да — отвърна Гард. — Виждаш ли, аз търсих дявола извън себе си през „целия“ си живот, защото онзи вътре в мен беше толкова проклето труден за хващане. Не е лесно да прекараш толкова дълго време мислейки си, че си… Омир… — Той отново се прозя, широко. Върху клепачите му сякаш имаше тухли. — …и да откриеш, че си бил… капитан Ахав.
И накрая, за последен път, с нещо като отчаяние, той я попита:
— Това ли „е“ всичко, което сте? Просто хора, които поправят разни неща?
— Предполагам, че да — каза тя. — Съжалявам, че това е такова разочарование за т…
Гардънър вдигна револвера под масата и в същия миг усети как лекарството най-после го предаде: щитът се свлече.