„И сега ще направя точно това, реши Гардънър и си разтърка гърлото, зает с мисълта за вкуса на хубавото отлежало уиски. ТОЧНО това ще направя. Просто ще си стоя тук и ще ги изгледам «всичките» по още веднъж, дори «Рейнбоу Брит». А за обяд ще си поръчам три хамбургера с бекон и сирене и единият ще го изям студен в три часа. Може да пропусна «Рейнбоу Брит» и да подремна. Вечерта ще си остана тук. Ще си легна рано. И ще устоя.“
Боби Андерсън се спъна в осем сантиметров метален език, стърчащ от земята.
Джим Гардънър се спъна в Рон Къмингс.
Различни обекти, един и същи резултат.
Заради един гвоздей.
Рон се изтърси почти по същото време, в което на някъде към триста и двайсет километра разстояние Андерсън и Питър най-после се бяха запътили към къщи след далеч от нормалното си посещение във ветеринарната клиника. Къмингс предложи да слязат в хотелското барче и да ударят едно или десет питиета.
— Или — продължи безгрижно Рон, — можем просто да прескочим увертюрата и направо да се накъркаме.
Ако го бе изложил по-деликатно, Гард можеше и да устои. Но сега той се намери в бара с Рон Къмингс, вдигнал към устните си голям „Джак Даниълс“, казвайки си старото, че може да се откаже, когато наистина го поиска.
Рон Къмингс беше добър, сериозен поет, който просто по една случайност имаше толкова мангизи, че направо му се ръсеха от геврека… или поне той често така разправяше. „Аз сам съм си де Медичи — ще каже понякога. — Имам толкова мангизи, че направо ми се ръсят от геврека.“ Семейството му беше в текстилния бранш от грубо деветстотин години и притежаваше по-голямата част от южен Ню Хампшир. Те мислеха, че Рон е луд, ала тъй като беше втори син, а първият „не“ беше луд (тоест интересуваше се от текстил), оставяха „Рон“ да прави каквото иска, което означаваше да пише стихове, да ги чете и да пие почти непрекъснато. Той бе кльощав младеж с вид на туберколозен. Гардънър никога не го бе виждал да яде нещо друго освен фъстъци и чипс. За негова съмнителна чест, Рон не знаеше нищо за собствените проблеми на Гардънър с пиенето… нито му бе известен фактът, колко близо беше стигнал Гард в пияно състояние дотам да убие жена си.
— Добре — заяви Гардънър. — Аз съм „за“. Давай да се „накъркаме“.
След няколко питиета в бара на хотела, Рон заяви, че двама толкова умни мъже като тях биха могли да си намерят заведение с много по-вълнуващи забавления от нещастното пиукане на Мюзак, носещо се от поставените над главите им високоговорители.
— Мисля, че сърцето ми може да го понесе — рече Рон. — Искам да кажа, не съм сигурен, но…
— …Господ мрази страхливците — завърши Гардънър.
Рон се изкикоти, тупна го по гърба и поиска СМЕТКАТА. Подписа я със замах и добави щедър бакшиш от дебелата си пачка пари.
— Да се омитаме, мой човек.
И те се озоваха навън.
Късно-следобедното слънце прониза очите на Гардънър като с копия от стъкло и на него изведнъж му хрумна, че идеята може да се окаже лоша.
— Слушай, Рон — започна той. — Мисля си, че аз май просто…
Къмингс го тупна по рамото — обикновено бледите му бузи бяха зачервени и обикновено влажните му сини очи искряха (на Гард Къмингс в този момент му приличаше доста на Жабока от „Замъка на Жабока“ след придобивката на мечтания автомобил) — и го придума:
— Не ме изоставяй точно сега, Джим! Бостън лежи пред нас, толкова нов и разнообразен, блестящ като току-що избила влага при първия еротичен сън на юноша…
Гардънър избухна в неудържим пристъп на смях.
— Така вече по-приличаш на онзи Гардънър, който познавам и обичам — с подхилване заключи Рон.
— Господ мрази страхливците — повтори Гардънър. — Махни на някое такси, Рони.
И тогава я видя: фунията в небето. Голяма, черна и приближаваща се. Скоро щеше да опре в земята и да го отнесе.
Не в страната на Оз, обаче.
Едно такси намали и спря пред тях. Те се качиха. Шофьорът ги попита къде искат да отидат.
— Оз — промърмори Гардънър.
Рон прихна.
— Той има предвид някое място, където пият бързо и танцуват още по-бързо. Мислиш ли, че ще можеш да се оправиш?
— О, без съмнение — рече шофьорът и потегли.
Гардънър обви ръка около раменете на Рон и извика:
— „Нека щурата бъркотия започне!“
— Ще пия за това — каза Рон.
2
На другата сутрин Гардънър се събуди съвсем облечен във вана пълна със студена вода. Най-хубавите му дрехи — с които бе имал нещастието да бъде, когато предишния ден с Рон вдигнаха платна, — бавно залепваха за кожата му. Той си погледна пръстите и видя, че са много бели и много подпухнали. Пръсти на риба. Очевидно бе прекарал известно време тук. Водата дори може да е била гореща, когато е влязъл в нея. Не си спомняше.