В 13:37 планинско време Тиърни се качи в полицейската кола и попита:
— Колко бързо може да се движи това?
— Сър! Тази машина може да вдига двеста километра в час, а аз съм мормон, сър, и не се страхувам да я карам с тази скорост, сър, защото съм убеден, че няма да отида в ада! Сър!
— Докажи го — отсече Тиърни.
В 14:03 планинско време Тиърни се намираше в един реактивен самолет „Лиър“ без никакви други опознавателни знаци, освен знамето на Съединените щати на опашката. Той го бе чакал на малко частно летище близо до Котънудс… градчето, за което Зен Грей пише в „Ездачите на пурпурния щат Невада“, любимата книга на Робърта Андерсън, когато беше малка и вероятно книгата, която бе предопределила завинаги съдбата й като автор на уестърни.
Пилотът беше в цивилно облекло.
— Към Министерство на отбраната ли сте? — попита Тиърни.
Пилотът го изгледа през безизразните си тъмни очила.
— Арсенала.
Това беше единствената дума, която произнесе преди, по време и след полета.
Ето така Даласката полиция влезе в играта.
5
Хейвън не беше нищо повече от широко място на пътя, което удобно си проспива живота, далеч от главните туристически маршрути на Мейн. Сега той бе забелязан. Хората се запътиха натам на тълпи. Тъй като не знаеха нищо за аномалиите, за които се трупаха все повече съобщения, първоначално ги привличаше само нарастващият облак дим на хоризонта, както пламъкът на свещта привлича мушиците. Едва към седем часа вечерта щатската полиция, с помощта на местното поделение на Националната гвардия, щеше да успее да блокира всички пътища към района — малките, както и големите. На сутринта пожарът щеше да се превърне в най-големия горски пожар в историята на Мейн. Свежият източен вятър излезе точно навреме и след неговото появяване вече бе невъзможно да се спре разпространението на пожара. Осъзнаването на един прост факт не настъпи веднага, но все пак „се стигна“ до проумяването му: пожарът щеше да си гори необезпокояван, дори ако времето беше съвършено тихо. Човек не може да направи много нещо за пожар, до който няма как да се добере и усилията да са приближи до него водят до неприятни последици.
Самолетът, тръгнал да установи точното местоположение на пожара, се разби.
Цял автобус, пълен с войници от поделението на Националната гвардия в Бангор, се удари в едно дърво и експлодира, когато мозъкът на шофьора просто избухна, като зареден с фишек домат. Всичките седемдесет души загинаха, ала може би само около половината от тях в катастрофата; останалите умряха по време на безплодните си усилия да изпълзят от отровния пояс.
За нещастие, вятърът духаше в неблагоприятна посока… както би могъл да им каже Торгесън.
Горският пожар, започнал в Горящата гора, изпече половината Нюпорт, преди огнеборците да успеят както трябва да се заловят за работа… но дотогава те вече бяха разтеглени в прекалено тънка редица, за да свършат кой знае какво, защото огненият фронт бе достигнал близо девет километра ширина.
Около седем тази вечер стотици хора — някои самонарочили се огнеборци, а повечето от често срещаната разновидност „Хомо Любопиткус“ — се бяха изсипали в областта. По-голямата част бързешком се върнаха обратно, с пребледнели лица, изцъклени очи и течаща от носовете и ушите им кръв. Някои си държаха изпопадалите зъби в ръце, като че ли бяха безценни перли. А немалко хора умряха… да не говорим за около стотината злополучни обитатели на източен Нюпорт, които получиха внезапна доза от въздуха на Хейвън, когато вятърът се усили. Повечето от тях издъхнаха по домовете си. Онези, които бяха дошли да зяпат и бяха останали, докато се задушат в отровния въздух, ги намериха по или край най-различните пътища, свити в ембрионална поза, с притиснати към коремите им ръце. Те изглеждали, както по-късно каза един таен агент пред „Уошингтън Поуст“ (с изричната уговорка да остане анонимен), като окървавени човешки запетаи.