„Не, не е така. Тя изобщо не прави това.“
Тогава, за първи път, мисълта го прониза без никакви приглушители около себе си; прониза го с такава сила и настоятелност, като че ли беше пожарна сирена в нощта: „Боби е в беда! Боби е в ИСТИНСКА БЕДА!“
Тази увереност го порази като ударена с широк замах плесница и изведнъж замаяността му изчезна. Той се стовари обратно в себе си с издумкване, от което направо му се стори, че му изтракаха зъбите. През главата му премина докарващ до повръщане пристъп на болка, но дори тя бе добре дошла — щом усещаше болка, значи пак беше тук, „тук“, а не се носеше някъде из озона.
И за един поразителен миг Гардънър видя и друга картина, много кратка, много ясна и много зловеща: тя показваше Боби в мазето на селската къща, която бе наследила от чичо си. Клечеше пред някаква машинария и правеше нещо по нея… или пък не? Наоколо беше толкова тъмно, а Боби не бе особено на ти с техниката. Но тя определено вършеше „нещо“, защото между пръстите й бликаше и проблясваше призрачен син пламък, докато ровеше и връзваше някакви жици в… в… не, беше прекалено тъмно, за да види какво представлява този тъмен, цилиндричен предмет. Изглеждаше му познат, като нещо, което е виждал преди…
После започна и да чува, освен да вижда, макар че това, което чу, бе дори още по-обезпокоително от онзи свръхестествен син огън. Беше Питър. Питър виеше. Боби не му обръщаше никакво внимание, което бе „съвсем“ необичайно за нея. Тя просто продължаваше да се занимава с жиците, увързвайки ги така, че да вършат нещо там долу в миришещия на корени мрак на мазето…
Видението се разпадна от надигащи се гласове.
Лицата, които вървяха с тези гласове, вече не бяха бели дупки във вселената, а лица на истински хора; на някои им беше забавно (ала не на много), неколцина други се притесняваха, но повечето изглеждаха просто разтревожени. Повечето изглеждаха, с други думи, както би изглеждал той, ако се намираше на мястото на някой от тях. Страхувал ли се бе от тях? „Наистина“? И защо?
Само Патриша Маккардъл не се вместваше в картината. Тя го наблюдаваше със спокойно, уверено удовлетворение, което го накара напълно да се осъзнае.
Гардънър изведнъж заговори на публиката, изненадан колко естествено и приятно звучеше гласът му.
— Съжалявам. Моля да ме извините. Събрал съм тук една купчина нови стихотворения и се опасявам, че се оплетох в колебанието си, кое да избера.
Пауза. Усмивка. Вече виждаше как някои от разтревожените лица се успокояват, отпускат се облекчено. Прозвуча слаб смях, но изпълнен със симпатия. Забеляза обаче и как по бузите на Патриша Маккардъл избива гневна руменина, което много спомогна за намаляване на главоболието му.
— Всъщност — продължи той, — дори това не е истината. На практика се опитвах да реша дали изобщо да ви прочета някое от тези нови стихотворения. И след няколко рунда между тези две гърмящи в ушите ми сили тежка категория, Авторската гордост и Предпазливостта, в мен надви Предпазливостта. Авторската гордост иска да обжалвам това решение…
Още смях, по-сърдечен. Сега бузите на нашата Пати приличаха на огъня в печката му, погледнат през малките й прозорчета в студена зимна вечер. Ръцете й бяха здраво стиснати, с побелели кокалчета. Зъбите й не бяха съвсем оголени, но почти, приятели и съседи, почти.
— Междувременно реших да приключа спора като предприема опасна стъпка: реших да ви прочета едно доста дълго стихотворение от първата си книга „Гримоар“1. (1. Трудна за разбиране книга (фр.) — Б. пр.)
Той намигна по посока на Патриша Маккардъл, после включи и всички тях в ироничната си самонадеяност.
— Но Господ не обича страхливците, нали?
Рон прихна в смях зад него и тогава цялата публика се разсмя, а за миг Гардънър „действително“ зърна проблясване на перлено белите зъби на Пати зад стиснатите й яростно устни и о, Боже, добре се справям, нали, ще я докарам, докъдето исках.
„Внимавай с нея, Гард. Сега си мислиш, че си настъпил врата й с крак и за момента може и да е така, но внимавай с нея. Тя няма да забрави.“
„Нито да прости.“
Ала за тези неща щеше да мисли по-късно. Сега той отвори оръфания екземпляр на първата си стихосбирка. Не му се наложи да търси „Улица Лейтън“; книгата сама се отвори на него. Очите му откриха посвещението. „На Боби, която първа долови мъдростта в Ню Йорк“.
„Улица Лейтън“ беше написано в годината, когато я срещна, годината, в която улица „Лейтън“ беше всичко, за което тя можеше да говори. Това беше, разбира се, улицата в Ютика, на която бе израснала, улицата, от която бе имала нужда да избяга, преди дори да е започнала да става това, което искаше да бъде — непретенциозен автор на непретенциозни истории. Тя умееше да го прави; умееше да го прави със замах и лекота. Гард го бе разбрал почти веднага. По-късно същата година той долови, че може да е способна и на нещо повече: да увенчае безгрижната, разточителна лекота, с която пишеше и работеше, ако не с велики произведения, поне със смели. Но първо трябваше да се измъкне от улица „Лейтън“. Не от истинската, а от онази, която носеше в съзнанието си, демонично географско място, изпълнено с обитавани от духове жилища и нейният болен, любим баща, слабата й любима майка и злата вещица, която й бе сестра, тормозеща ги всичките като демон с неизчерпаема енергия.