Томичукалата

Веднъж, през онази година, тя бе заспала в клас. Той се беше държал мило с нея, защото вече мъничко я обичаше, а и бе забелязал огромните тъмни кръгове около очите й.

— Имам проблеми с нощния сън — каза тя, когато я бе задържал за малко след часа. „Все още“ бе полузаспала, иначе никога не би продължила — толкова силна беше хватката на Ан… което беше хватката на улица „Лейтън“. Ала тя приличаше на човек под действието на наркотик, който съществува с по един крак от всяка страна на тъмната, каменна стена на съня. — Почти успявам да заспя и започвам да я чувам.

— Кого? — внимателно попита той.

— Сестричката… сестра ми Ан, по-точно. Тя скърца със зъби и звукът е като от к-к-к…

„Кости“, искаше да каже тя, но тогава се събуди в пристъп на истеричен плач, който здравата го изплаши.

Ан.

Повече от всичко друго, Ан беше улица „Лейтън“.

Ан беше

(„чука на вратата“)

преградата пред нуждите и амбициите на Боби.

„Добре“, помисли си Гард. „За теб, Боби. Само за теб.“ И започна да чете „Улица Лейтън“ така гладко, като че ли бе прекарал следобеда в своята стая, зает с репетиране.

— Тези улици започват там, където калдъръмът
прозира под асфалта като главите на деца,
заровени небрежно в структурата му.

Гардънър четеше.

— Що за мит е това? —
питаме ние, но децата,
които играят наоколо хокей
и прескочи кобила, само се засмиват.
„Няма мит“ казват ни те „никакъв мит,
само“ викат „хей, копелдако, тук няма нищо друго,
освен улица «Лейтън»,
няма нищо друго, освен малки къщички
нищо друго, освен задни веранди,
където нашите майки перат, така или иначе.“
Където дните стават горещи
и на улица „Лейтън“ слушат радио,
докато птеродактили летят между антените
върху покрива, а те викат „Хей, копелдако“,
викат „Хей, копелдако!“
„Няма мит“ казват ни те „никакъв мит“,
само викат „хей, копелдако, тук няма нищо друго,
освен улица «Лейтън».“
„Ето“, викат, „така човек мълчи в мълчанието
на дните си“, Копелдако.
Когато обърнахме гръб на тези междуселски пътища,
хамбари с лица от слепи тухли,
когато ти каза: „О, но аз стигнах съвсем до края,
а продължавам да чувам как скърца,
как тя скърца със зъби в нощта…“

Тъй като беше минало толкова много време, откакто бе чел стихотворението дори на себе си, той не просто го „изигра“ (нещо, което бе открил, беше невъзможно да не направи в края на турне като това); той го „преоткри“. Повечето от онези, които бяха дошли на четенето в Нортистърн тази вечер — дори онези, които бяха свидетели на жалкия, отвратителен завършек на вечерта — се съгласяваха, че прочита на Гардънър на „Улица Лейтън“ беше най-хубавото изпълнение за деня. Много от тях твърдяха, че е било най-хубавото, което изобщо някога са чували.

Тъй като това бе последното четене в целия останал на Джим Гардънър живот, то може би не беше чак толкова лош начин за излизане от сцената.

6

Отне му почти двайсет минути да го прочете цялото и, когато свърши, той неуверено вдигна поглед сред дълбокия и съвършен кладенец от тишина. Остана му време да си помисли, че изобщо не е прочел тази проклетия, че всичко е било само ярка халюцинация в миговете, преди да припадне.

После някой се изправи и започна да ръкопляска, бурно и енергично. Беше млад мъж със сълзи по бузите. Момичето до него също стана и започна да пляска, като и то плачеше. После всички стояха на крака и аплодираха, да, дявол да го вземе, бяха му станали на крака и по лицата им видя това, което всеки поет или набеден поет се надява да види, когато свърши с четенето: лицата на хора, изведнъж събудени от сън, по-ярък от всяка действителност. Те изглеждаха така унесени, както Боби в онзи ден и не бяха съвсем сигурни къде се намират.

Но не „всички“ стояха на крака и ръкопляскаха, видя той; Патриша Маккардъл седеше вдървена и изправена в стола си на третия ред, със здраво стиснати в скута ръце, положени върху малката й вечерна чантичка. Устните й бяха затворени. Никакъв знак вече за предишните перленобели зъби; устата й се бе превърнала в малък безкръвен прорез. Гард усети уморено задоволство. „Що се отнася до теб, Пати, «истинската» пуританска етика е, че никой, който е черна овца, не бива да дръзва да се издига над предопределеното му ниво на посредственост, прав ли съм? Ала в договора ти няма нито една клауза за посредствеността, нали?“