И макар че не удари никакво кафе, не се прибра рано и съвсем сигурно не остана настрана от огнената вода, се чувстваше добре през следващия час или толкова. Намаляваше звука всеки път щом го усетеше, че започва да се повишава и се насилваше да престане всеки път, когато се хванеше, че започва да прави това, което жена му наричаше „ораторстване“. „Когато се напиеш, Джим — му казваше тя, — един от не най-малките ти проблеми е тенденцията да спираш да разговаряш и да започваш да «ораторстваш»“.
Стоеше най-вече във всекидневната на Арбърг, където тълпата беше по-млада и не толкова префърцунена и надута. Разговорите им бяха живи, жизнерадостни и интелигентни. Мисълта за атомните централи се надигна в съзнанието на Гардънър — в такива часове това винаги ставаше, — подобно на гниещ труп, изплуващ на повърхността в отговор на оръдейна стрелба. В такива часове — в тази фаза на напиване — увереността, че той трябва да предупреди тези млади мъже и жени за проблема, винаги изплуваше, влачейки след себе си горещината на гнева и безумието като изгнили коренища. Както винаги. Последните осем години от живота му бяха лоши, а последните три бяха истински кошмар, в който той бе станал непонятен за себе си и плашещ за почти всички хора, които действително го познаваха. Когато пиеше, тази ярост, този ужас и най-вече тази неспособност да обясни изобщо какво се бе случило с Джими Гардънър, да го обясни дори на себе си — намираше излаз в темата за атомните централи.
Тази вечер едва бе повдигнал въпроса, когато Рон Къмингс влезе с олюляване в стаята, с пламнало тясно и изпито лице. Пиян или не, Къмингс все още беше напълно способен да види накъде духа вятърът. Той умело върна разговора отново към поезията. Гардънър бе донякъде благодарен, но също така и ядосан. Нямаше логика, ала беше факт: бяха го лишили от възможността да развие своята идея фикс.
Затова, отчасти благодарение на стегнатите юзди, които сам си бе поставил и отчасти благодарение на навременната намеса на Рон Къмингс, Гардънър успешно избягваше неприятностите почти до края на събирането у Арбърг. Още половин час и щеше да избегне неприятностите напълно… поне, за „тази“ вечер.
Но когато Рон Къмингс започна да ораторства за поетите битници с обичайното си режещо остроумие, Гардънър се запъти обратно към столовата да си вземе ново питие и може би нещо за хапване от бюфета. Това, което последва, можеше да е нагласено от дявола с особено злостно чувство за хумор.
— Веднъж като се включи и „Ирокез“, ще се разкрие възможност за работа на повече от трийсет редовни аспиранти — казваше един глас от лявата страна на Гардънър. Той се извърна така внезапно, че едва не разля питието си. Сигурно си въобразяваше — този разговор бе прекалено голямо съвпадение, за да е истина.
До единия край на бюфета бяха застанали в групичка шест души — трима мъже и три жени. Едната двойка беше Световноизвестния водевилен екип на Аргълбаргъл и Маккаргълбаргъл. Мъжът, който говореше, приличаше на търговец на коли с по-добър вкус към дрехите от повечето други сред тази пасмина. Жена му стоеше до него. Тя притежаваше някаква уморена хубост, бледосините й очи бяха уголемени от очила с дебели стъкла. Гардънър веднага отбеляза един факт. Той може и да беше вманиачен и побъркан конкретно на тази тема, ама винаги бе притежавал остра наблюдателност и още я имаше. Жената със силните очила съзнаваше, че съпругът й прави точно това, в което Нора обвиняваше самия Гард по време на събирания, когато се напиеше: „ораторстваше“. Тя искаше да измъкне мъжа си навън, но все още не виждаше как точно да го направи.
Гардънър хвърли повторен поглед и предположи, че са женени от осем месеца. Можеше да е и година, но осем месеца му се виждаше по-вярно предположение.
Мъжът, който говореше, трябва да бе някое от движещите колела на Бей Стейт Илектрик. „Трябва“ да беше Бей Стейт, защото те притежаваха великата благодат, наречена централа „Ирокез“. От думите му човек можеше да си помисли, че това е най-страхотното изобретение след нарязания хляб, и тъй като изглежда наистина бе убеден, Гардънър реши, че трябва да е някое от маловажните движещи колела, може би дори резервна гума. Не му се вярваше големите юнаци да са толкова луди по „Ирокез“. Дори за момент да се пренебрегнеше безумието на атомната енергия, оставаше фактът, че „Ирокез“ бе закъснял с пет години за „включването“ си и съдбата на три вътрешносвързани банкови вериги от Нова Англия зависеше от това, какво ще се случи, когато — и ако — това станеше. Те всички бяха потънали до гърдите в радиоактивни подвижни пясъци и търговски книжа. Беше като някаква откачена игра на музикални столове.