За Гард той вече не изглеждаше като човек. От яката на бялата му риза с тънки червени линии стърчеше косматата глава на вълк. Тя се огледа наоколо, с провиснал розов език и проблясващи зеленикаво жълти очи. Арбърг изгрухтя някакво одобрение и натъпка още каквито остатъци намери в розовата си прасешка зурла. Патриша Маккардъл сега имаше гладката лъскава глава на ловна английска хрътка. Колежанският професор и жена му бяха невестулки. А съпругата на мъжа от електрическата компания се бе превърнала в изплашен заек с въртящи се от страх очи зад очила с дебели стъкла.
„О, Гард, недей“, простена умът му.
Той мигна отново и те си бяха просто хора.
— А на своите протестни митинги тези демонстранти никога не се сещат да споменат едно и то е следното: — завърши Тед Енергетика и се огледа като адвокат от висока класа, който достига кулминацията в заключителната си реч. — За трийсет години мирно развитие на ядрените изследвания не се е случил „нито един фатален инцидент в резултат на използвана атомна енергия в Съединените Американски Щати“.
Той се усмихна скромно и гаврътна остатъка от уискито си.
— Сигурен съм, че всички ние ще спим по-спокойно, като знаем „това“ — заяви мъжът, който приличаше на професор от колежа. — А сега смятам, че жена ми и аз…
— Известно ли ви е, че Мария Кюри е умряла от радиационно облъчване? — запита с разговорен тон Гардънър. Обърнаха се глави. — Да. Левкемия, предизвикана от пряко излагане на гама лъчи. Тя е била първата жертва в дългия поход на смъртта, в чийто край стои електростанцията на този човек. Мария Кюри е направила много изследвания и всичко е записала.
Гардънър огледа внезапно утихналото помещение.
— Бележниците й са заключени в един трезор — продължи той. — Трезор в Париж. Той е изолиран с олово. Бележниците са цели, но са прекалено радиоактивни, за да бъдат докоснати. А за това кой е умрял тук, ние наистина не знаем. Комисията по атомна енергия и Управлението за опазване на околната среда добре го пазят в тайна.
Патриша Маккардъл го гледаше намръщено. Забравил за момента професора, Арбърг се върна към поглъщането на последните остатъци от оголената маса на бюфета.
— На пети октомври 1966 — рече Гардънър — стана частичен ядрен пробив в захранващия реактор на „Енрико Ферми“ в Мичиган.
— Нищо не се случи — обади се Тед Енергетика и разпери ръце към събраната компания, сякаш за да допълни: „Виждате ли? Нали ви казах.“
— Да — продължи Гардънър. — Нищо не се случи. Господ може и да знае защо, но според мен той ще е единственият. Верижната реакция спря от само себе си. На никой не му е известно защо. Единият от инженерите, които предприемачите извикали, хвърлил поглед, усмихнал се и казал: „Вие, момчета, едва не сте затрили Детройт.“ След което припаднал.
— Оо, но господин Гардънър! Това е било…
Гардънър вдигна ръка.
— Когато се направят проучвания на статистиките за смъртността от ракови заболявания в районите обграждащи, което и да е ядрено съоръжение в страната, се откриват аномалии — смъртността там е далеч над нормата.
— Това е абсолютно невярно и…
— Оставете ме да довърша, моля. Не смятам, че фактите вече имат някакво значение и все пак ме оставете да довърша. Много преди Чернобил при руснаците стана инцидент с реактор на едно място наречено Киштим. Само че тогава премиер беше Хрушчов и те си държаха устите здраво затворени. Изглежда са струпвали използваните касети в някаква плитка яма. И защо не? Както би могла да каже мадам Кюри, навремето е изглеждало като добра идея. Доколкото можем да гадаем, вероятно ядрените касети са се окислили, само че вместо да произведат железен оксид или ръжда, както става със стоманените отпадъци, тяхната ръжда представлявала чист плутоний. Това било като запалването на открит огън в близост до резервоар, пълен с леснозапалим газ, ала те не го знаели. Предполагали, че всичко ще бъде наред. „Предполагали“. — Той можеше да чуе яростта, изпълваща гласа му и беше неспособен да я спре. — „Предполагали“, играели си с живота на живите човешки същества, сякаш те са… ммм, като че ли са някакви кукли… и можете ли да познаете какво станало?