Мракът избухна като прогнила, пълна с набъбнали газове помийна яма.
Гардънър докопа един от чадърите. Той беше дълъг, прибран и черен — типичен чадър на английски лорд. Гард се затича към Тед, към този човек, който много добре знаеше какви са рисковете, но въпреки това продължаваше напред, защо не, оставаха още седем вноски за изплащането на датсъна и осемнайсет за къщата, така че защо не, нали? Тед, който виждаше шестстотин процентовото увеличение на левкемията просто като един факт, способен да разстрои жена му. Тед, добрият стар Тед, и добрият стар Тед просто бе извадил късмет, че в поставката на края на коридора имаше чадъри, а не ловни пушки.
Тед стоеше зяпнал в Гардънър, очите му се разширяваха, а челюстта му започна да увисва. Видът на бликащ гняв отстъпи на несигурност и страх — страхът, който идва, когато човек разбере, че си има работа със същество, лишено от разум.
— Ей…!
— „Caramba“, задник такъв! — изкрещя Гардънър. Той размаха чадъра, след което с него мушна Тед Енергетика в корема.
— „Ей!“ — изпъшка Тед и се преви одве. — „Престани!“
— „Andale, andale!“ — извика Гардънър и започна да налага Тед с чадъра — напред, назад, напред, назад, напред, назад. Лентичката, която държеше чадъра прибран около дръжката му, се откачи. Чадърът, все още затворен, но вече разхлабен, плющеше около дръжката. — „Arriba, arriba!“
Тед бе загубил вече твърде много от присъствието на духа си, за да подновява нападението или да мисли за нещо друго, освен за бягство. Той се обърна и побягна. Гардънър го подгони, с крясъци, като удряше гърба и основата на врата му с чадъра. Той се смееше… ала нямаше нищо смешно. Главата му ечеше и бумтеше. Що за победа бе това, да вкараш дори най-добрия човек от този сорт в разправия, макар и временна? Или да принудиш жена му да се разплаче? Или да го биеш със затворен чадър? Щеше ли някое от тези неща да накара атомната централа „Ирокез“ да не бъде пусната в действие другия май? Щеше ли някое от тези неща да спаси онова, което бе останало от неговия нещастен живот или да убие онези проклети червейчета вътре в него, които не спираха да копаят, дъвчат и растат, изяждайки последните остатъци от здравия му разум?
Не, разбира се, че не. Но за момента, безсмисленото движение напред бе всичко, което имаше значение… защото само то му бе останало.
— „Arriba“, копеле такова! — крещеше той и преследваше Тед из столовата.
Тед бе вдигнал ръце към главата си и ги размахваше край ушите си; приличаше на човек, нападнат от прилепи, пък и чадърът „наистина“ напомняше донякъде прилеп, като се издигаше и спускаше с плющене.
— Помогнете ми! — изквича Тед. — Помогнете ми, този човек полудя!
Но всички отстъпваха назад, с разширени от страх очи.
Хълбокът на Тед се удари в единия край на бюфета. Масата се олюля напред и нагоре, сребърните прибори се плъзнаха по наклонената плоскост на свличащата се покривка, чиниите падаха и се чупеха по пода. Купата за пунш „Уотърфорд“ на Арбърг гръмна като бомба и една жена изпищя. Масата запази равновесие за миг и след това се прекатури.
— Помощ? Помощ? „Пооомощ!“
— „Andale!“ — Гардънър стовари чадъра върху главата на Тед с особено силен замах. Пружинката му се задейства и чадърът се отвори с приглушено свистене. Сега Гардънър приличаше на някоя полудяла Мери Попинз, преследваща Тед Енергетика с чадър в едната ръка. По-късно щеше да му хрумне, че отварянето на чадър в къщата носи нещастие.
Някакви ръце го сграбчиха изотзад.
Той се извъртя, с очакването, че Арбърг е приключил с неуместния си пристъп и се е върнал да възобнови опита си да изхвърли негодника.
Не беше Арбърг. Беше Рон. Той все още изглеждаше спокоен — но в лицето му имаше нещо, нещо ужасно. Да не беше съчувствие? Да, Гардънър видя, че е точно това.
Изведнъж чадърът вече не му беше нужен. Той го захвърли встрани. Столовата остана съвършено тиха за момент, като се изключи забързаното дишане на Гардънър и шумното, задавяно от хлипове пъхтене на Тед. Прекатурената маса на бюфета лежеше сред купчина лен, счупен порцелан, натрошен кристал. Миризмата на разлят ромов пунш се издигаше в навлажняваща очите мъгла.
— Патриша Маккардъл е на телефона, говори с ченгетата — рече Рон — и когато става дума за Бек Бей, те пристигат бързо. Трябва да изчезваш оттук, Джим.
Гардънър се огледа и видя групички гости, застанали покрай стените и по праговете, и всички го гледаха с едни и същи разширени, уплашени очи. „До утре те няма да си спомнят дали причината е била атомната енергия, Уилям Карлос Уилямс или колко ангела могат да танцуват на върха на една игла,“ помисли си той. „Половината от тях ще кажат на другата половина, че съм се опитал да сваля жена му. Просто този добър, стар любител на забавленията съпругоубиец Джим Гардънър мръднал и спукал от бой един от мъжете с чадър. Освен това и сипал около половин литър уиски между плоските гърди на жената, която му дала работа, когато нямал никаква. Атомна енергия ли, какво общо има пък тя с всичко това?“