— Каква безбожна бъркотия — дрезгаво рече той на Рон.
— Дявол да го вземе, има да говорят за това с години — възкликна Рон. — Най-хубавото четене, което са чували някога, последвано от най-хубавото проваляне на вечеринка, което някога са виждали. А сега се размърдай. Дигай си задника към Мейн. Аз ще ти се обадя.
Тед Енергетика, с разширени и насълзени очи, направи опит да се хвърли към него. Двама младежи — единият беше бармана — го задържаха.
— Сбогом — каза Гардънър на струпаните купчинки хора. — Благодаря за прекрасната вечер.
Той отиде до вратата и се обърна.
— И дори да забравите всичко друго, помнете за левкемията и децата. Помнете…
Ала това, което те щяха да запомнят, беше как млати Тед с чадъра. Видя го изписано по лицата им.
Гардънър кимна и тръгна по коридора, покрай Арбърг, който все още стоеше с вкопчени в гърдите ръце и мърдаше устни. Гардънър не погледна назад. Той ритна встрани поставката за чадъри, отвори вратата и излезе навън в нощта. Повече от всякога му се искаше да удари една глътка и предположи, че трябва да е намерил къде, защото някъде тогава падна в корема на голямата риба и мракът го погълна.
ШЕСТ: ГАРДЪНЪР ВЪРХУ СКАЛИТЕ
1
Сега, дълго след зазоряване на сутринта на 4 юли 1988 година, Гардънър се събуди — свести се, по-точно — близо до ръба на каменния вълнолом, който се простира към Атлантика, недалеч от Увеселителния парк Аркадия, край плажа Аркадия в Ню Хампшир. Не че тогава Гардънър знаеше къде се намира. Той не помнеше почти нищо друго, освен собственото си име, фактът, че е в състояние, както изглеждаше, на почти пълна физическа агония и някак по-маловажния факт, че очевидно едва не се бе удавил през нощта.
Лежеше на една страна, а краката му киснеха във водата. Предполагаше, че когато снощи се е довлякъл тук, е бил на високо и сухо, но явно се бе претърколил в съня си и полека се бе свлякъл надолу по стръмния северен склон на вълнолома… а сега настъпваше приливът. Ако бе закъснял още половин час със събуждането си, предполагаше, че като нищо щеше просто да бъде отнесен от скалите на вълнолома, както изкарана на брега лодка може да бъде отнесена от пясъчен насип.
Едната му обувка още се намираше на крака му, но бе подгизнала и неизползваема. Гардънър я изрита от себе си и апатично загледа как потъва надолу в зеленикавия мрак. „Да имат раците в какво да серат“, помисли си той и седна.
Болката, която прониза главата му, беше толкова силна, че за миг помисли да не е получил удар; реши, че е оцелял цялата тази нощ върху вълнолома, само за да умре от емболия на другата сутрин.
Болката малко се уталожи и светът излезе от сивата мъгла, в която бе потънал. Той си върна способността да преценява точно колко нещастен се чувства. Несъмнено Боби Андерсън би нарекла това „пълното пътуване на тялото“, както в „Наслади се на пълното пътуване на тялото, Джим. Какво може да бъде по-хубаво от начина, по който се чувстваш след една нощ прекарана в окото на циклона?“
„Една нощ ли? «Една» нощ?“
Изключено, скъпа. Това трябва да е било истински „транс“. Съвсем истински и гнусно реален.
Усещаше стомаха си болезнен и подут. Гърлото и синусите му бяха запушени, като че ли бе повръщал. Погледна вляво от себе си и се увери, че случаят беше точно такъв — резултатът бе там, малко над него, край мястото където трябва да е била първоначалната му позиция, подписът на пияницата — огромна гадна локва от засъхваща повръщня.
Господи, цялото тяло го болеше.
Гардънър прекара трепереща мръсна дясна ръка под носа си и усети люспички от засъхнала кръв. Беше му текла кръв от носа. Това му се случваше от време на време след скиорския инцидент край река Сънди през седемнайсетата му година. Можеше направо да разчита, че ще му потече кръв от носа при всяко натряскване.
Към края на всичките му предишни запивания — а това беше първият път, когато стигаше до дъното на свинщината за почти три години — Гардънър бе чувствал същото като сега: прилошаване, което се простираше по-надълбоко от болящата го глава, подутия стомах, подобен на жива гъба пълна с киселина, болките, схванатите мускули. Това дълбоко прилошаване не можеше да бъде наречено дори депресия — то бе усещане за пълна обреченост.