„Щяха да ме изритат, дори и да носех обувки“, осъзна Гард. „По дяволите, та аз «сам» бих се изритал.“
В стъклото на хотелската врата бе хвърлил един хубав поглед върху себе си. Прекалено хубав. Беше успял да изтрие по-голямата част от кръвта по лицето си с ръкав, ама все още се виждаха следи от нея. Очите му бяха кървясали и облещени. Едноседмичната му брада го караше да изглежда като таралеж около шест седмици след смяна на бодлите. В буржоазния летен свят на „Алхамбра“, където мъжете бяха мъже, а жените носеха тенис полички, той приличаше на мъжка бездомна бабичка.
Тъй като само най-ранобудните се бяха размърдали, портиерът си направи труда да го осведоми, че има телефон в бензиностанцията.
— Там, където се пресичат магистрала 1 и шосе 26. А сега се омитай, преди да съм извикал ченгетата.
Ако бе изпитвал нужда да научи нещо повече за себе си, отколкото вече му беше известно, можеше да го види в отвратените очи на портиера.
Гардънър бавно се повлече обратно по склона към бензиностанцията. Чорапите му шляпаха и залепваха за асфалта. Сърцето му блъскаше като хъхрещ двигател на форд модел Т, който е свикнал на твърде много усилено каране и твърде малко поддържане. Можеше да почувства как главоболието му се измества наляво, където вероятно щеше да се съсредоточи в точка с размера на иглено връхче… ако плановете му станеха такива, че да живее толкова дълго, във всеки случай. И изведнъж той отново беше на седемнайсет.
Беше на седемнайсет и се занимаваше не с атомни електроцентрали, а с мадами. Нейното име беше Анмари и той си мислеше, че съвсем скоро ще успее да го направи с нея, ако не загуби присъствие на духа. Ако се владееше. Може би дори още тази вечер. Но част от това да се владее включваше доброто му представяне днес. Днес, точно тук, на една от средно стръмните писти в планината Виктъри, щата Върмонт. Той гледаше надолу към ските си и наум си преговаряше какво е необходимо да направи, за да спре по всички правила, преговаряше си, както би се подготвял за изпит, който иска да издържи, макар да знаеше, че е още твърде нов в този спорт, а Анмари не е, и някак му се струваше, че тя няма да е толкова склонна да му бутне, ако приключи първия си ден във вид на снежна топка в края на пистата за начинаещи. Нямаше нищо против да изглежда малко „неопитен“, стига да не й се видеше направо „глупав“, затова стоеше там, зяпаше тъпо в краката си вместо натам, където отиваше, което беше право към един чворест стар бор с боядисана върху ствола му предупредителна червена ивица, и единствените звуци около него бяха вятърът в ушите му и сухо плъзгащия се под ските му сняг, като всичко се сливаше в един успокояващ шушнещ звук: „Шшшшш…“
Единствено нахлуването на стихчето в спомена му го накара да спре близо до бензиностанцията. То дойде и остана, пулсиращо в ритъма на сърцето му и бумтенето на главата му. „Късно тази нощ и нощта преди, томичукалата чукат на вратата.“
Гард се закашля, усети медния, неприятен дъх на собствената си кръв и изплю червеникава на цвят храчка върху покритата с боклуци пръст на банкета. Спомни си, че бе питал майка си кои или какво са томичукалата. Не можеше да си спомни какво и дали изобщо му беше отговорила, но знаеше, че винаги ги бе смятал за разбойници, крадци, които правят обирите си на лунна светлина, убиват в сенките и заравят жертвите си в най-тъмния час на нощта. А не беше ли прекарал и един мъчителен, безкраен половин час в мрака на спалнята си, преди сънят да реши най-после да се покаже милостив и да го приеме, мислейки си, че те може да са и канибали, освен крадци? Че вместо да заравят жертвите си в мрака на нощта, може би ги сготвят и… ъ-ъ-ъ…
Гардънър обви изтънели ръце (горе в циклона изглежда не се бе намерил нито един ресторант) около гърдите си и потрепера.
Той пресече шосето пред бензиностанцията, която беше украсена за празника, ала още не бе отворена. Отпред имаше плакати БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА и НИЕ ОБИЧАМЕ СИУКСИТЕ! Телефонният автомат се намираше върху стената на сградата. Гардънър с благодарност установи, че е от новите; от него можеше да се набира междуградска линия без да се пускат никакви пари. Това поне му спестяваше унижението да прекара част от последната си сутрин в просия по шосетата.
Натисна нулата и му се наложи да спре. Ръката му неудържимо трепереше, по цялата си дължина. Той стисна слушалката между ухото и рамото си, като по този начин си освободи и другата ръка. Сграбчи с нея дясната си китка, за да я задържи неподвижна… поне доколкото беше възможно. Сега, с вид на стрелец по отдалечена мишена, той използва показалеца си, за да натисне бутоните с бавни и ужасно съсредоточени движения. Роботският глас му каза или да набере номера на телефонната си кредитна карта (изискване, което Гард си помисли, че би бил напълно неспособен да изпълни, дори да притежаваше такава карта) или нула за телефонистката. Гардънър чукна нулата.