„Усещането е като свестяване след слаба доза. Тогава осъзнава, че се е намирал в полутранс, че е гледал прекалено дълго надолу в тази блестяща, летяща лента.“
„Анмари пищи: «Християнка!» Гард! Християнка!“
„Тя пищи отново и този път наистина ли му казва да падне, просто да падне? Господи, човек може да си счупи крак по този начин!“
„В тези последни секунди преди хрущящия удар, той все още не може да проумее, как нещата стават толкова бързо сериозни.“
„По някакъв начин е успял да отиде далече в лявата страна на пистата. Борове и смърчове, с натежали от сняг синьо-сиви клони, прелитат като в мъгла на по-малко от два метра от него. Профучава край един показал се от снега камък; лявата му ска не успява да го закачи за сантиметри. Обзет от смразяващ ужас Гард осъзнава, че напълно е загубил контрол, забравил е всичко, на което го учеше Анмари, маневри, толкова лесни на вид, когато ги правиш на детските писти.“
„И сега се движеше… с колко? Трийсет километра в час? Четирийсет? Петдесет? Леден въздух реже страните му и той вижда как линията на дърветата покрай писта «Права стрела» все повече се приближава. Неговата собствена права стрела е станала лек диагонал. Лек, ала все пак достатъчно кривнат, за да е смъртоносен. Вижда, че пътят му скоро ще го изведе окончателно извън пистата и «тогава» щеше да спре, можеше да се обзаложи, тогава щеше да спре много бързо.“
„Анмари пак изпищява и Гард си мисли:“ Християнка? Наистина ли го казва? Та аз не мога да направя дори „рало“, а тя иска от мен да изпълня „християнка“?
„Опитва се да завие надясно, но ските му упорито си остават на курса. Той вече може да види дървото, в което ще се удари, голям, чепат, стар бор. Около чворестия му ствол е направена с боя червена ивица — напълно излишен знак за опасност.“
„Пак се опитва да обърне, ала е забравил как се правеше.“
„Дървото се раздува, сякаш то се е втурнало срещу него, докато той самият стои на място; вижда грапави издутини, щръкнали остри отчупени клони, на които може да се наниже, вижда резки по старата кора, вижда капките, където червената боя е потекла.“
„Анмари изпищява отново и той осъзнава, че също пищи.“
„Шшшшш…“
2
— Господине? Господине, добре ли сте?
Гардънър рязко седна, стреснат, като очакваше да плати за това движение с нетърпимо пронизваща главата му болка. Но болка нямаше. За момент му се зави свят, което можеше да се дължи на глада, ала главата му беше бистра. Главоболието бе преминало съвсем внезапно, докато беше спал — може би дори, докато бе сънувал самата злополука.
— Добре съм — отговори той и се огледа.
Главата му избумка… при съприкосновението си с някакъв барабан. Едно момиче с отрязани до коленете дънки се засмя.
— Прието е да се удря с палки, човече, а не с глава. Мърморехте нещо насън.
Гард видя, че се намира в микробус… и всичко си дойде на мястото.
— Така ли?
— Да. Не беше приятно.
— И сънят ми не беше приятен — отвърна Гардънър.
— Дръпнете си веднъж от това — предложи момичето и му подаде цигара от марихуана. Цигарето, в което беше пъхната, бе останало от добрите стари времена: на него се мъдреше Никсън в синя риза, разперил пръстите и на двете си ръце в характерния жест двойно V, който вероятно и най-възрастният от другите петима в този микробус не си спомняше. — Гарантирано лекува всякакви лоши сънища — добави момичето тържествено.
„Точно така ми казаха и за алкохола, лейди Дей. Но понякога лъжат. Запомни това от мен. Понякога лъжат.“
Той дръпна лекичко веднъж от учтивост и почти веднага усети как главата му започва да олеква. Върна цигарата на момичето, което седеше облегнато върху плъзгащата се врата на микробуса и рече:
— Бих предпочел да хапна нещо.
— Имам кутия солени бисквити — обади се шофьорът и я подаде назад. — Всичко друго изядохме. Бобъра изяде дори и скапаните „сливи“. Съжалявам.
— Бобъра е способен всичко да изяде — заяви момичето с рязаните дънки.
Хлапето на седалката до шофьора се обърна назад. Беше пълничко момче с широко, приятно лице.
— Не е вярно — каза то. — „Не“ е вярно. „Никога“ не бих изял майка си.
Всички шумно се разсмяха при тази забележка, включително и Гардънър. Когато най-после беше в състояние, той каза:
— Солените бисквити ще ми дойдат екстра. Наистина.
Така и стана. В началото ядеше бавно, колебливо, като се вслушваше във вътрешностите си за признаци на бунт. Не последва нищо и той взе да яде все по-бързо и по-бързо, докато накрая нагъваше с две ръце, а стомахът му ненаситно поемаше всичко.