— Вижте — започна Гардънър, — много съм ви благодарен, но…
— Хайде, Бобър — подкани го Еди. — Кихай, скръндза такава.
— Действително, имам приятели в Портланд, просто ще се обадя на някой от тях… пък и може да съм си оставил чековата книжка при онзи мой познат от Фалмът — добави разпалено Гардънър.
— „Бобъра-а е скрън-дза“ — започна весело да скандира момичето с рязаните дънки. — „Бобъра-а“ е скрън-дза, „Бобъра-а е скрън-дза!“ — подеха и другите, докато Бобъра, със смях и въртейки очи, добави още четвърт долар и един билет от някаква нюйоркска лотария.
— Ето, всичко ми взехте — заяви той. — Освен, ако не искате да изчакате и резултата от изядените сливи.
Този път и момчетата, и момичето с рязаните дънки се разсмяха неудържимо. Като погледна примирено към Гардънър, сякаш за да му каже: „Нали виждаш с какви идиоти трябва да се разправям? Ясни са ти, нали?“, Бобъра му подаде шапката и той трябваше да я поеме; ако не го бе направил, монетите щяха да се пръснат по пода из целия микробус.
— Наистина — опита се да върне шапката на Бобъра, — аз съм съвсем добре…
— Не „си“ — отсече Еди Паркър. — Така че стига глупости, какво ще кажеш?
— Искам просто да кажа благодаря — рече Гардънър. — В този момент май не мога да измисля нищо друго.
— Е, не е толкова много, че да ти се наложи да го споменаваш в данъчната си декларация — каза Еди, — ама поне ще можеш да си купиш няколко сандвича и едни от онези гумените сандали.
Момичето плъзна встрани вратата на микробуса.
— И гледай да се оправиш — заръча тя. После, преди да е успял да отговори, го прегърна и целуна, с влажни, приятелски, полуотворени устни и аромат на марихуана. — Пази се, голямо момче.
— Ще се опитам.
И точно, когато почти изцяло вече бе излязъл навън, той внезапно, пламенно отново я прегърна.
— Благодаря. Благодаря на всички ви.
Застана върху лентата за спиране до отклонението. Дъждът сега валеше малко по-силно. Страничната врата на микробуса се плъзна в затворено положение. Момичето му махна. Гардънър махна в отговор и микробусът потегли по мокрото шосе. Гард ги изгледа как се отдалечават, с все още вдигната за поздрав ръка, в случай че продължават да гледат назад. По бузите му свободно се стичаха сълзи и се смесваха с дъжда.
3
Изобщо не му се удаде възможност да си купи гумени сандали, но стигна до Хейвън преди мръкване и не му се наложи да върви пеша последните горе-долу петнайсетина километра до къщата на Боби, както се бе опасявал; човек може да си помисли, че шофьорите са по-склонни да взимат стопаджии, когато вали, ама точно тогава е най-вероятно да те подминат. На кого му е притрябвала някаква човешка локва върху съседната седалка?
Преди да стигне в Огъста го взе един фермер, който непрекъснато и разпалено се оплакваше от правителството по целия път до границите на Китайския квартал, където остави Гард. Гард извървя няколко километра, като махаше на малкото минаващи коли и се чудеше дали краката му наистина се превръщаха в лед или само така му се струваше, когато един самосвал с грохот и трясък спря до него.
Гардънър се покатери колкото можеше по-бързо в кабината. Тя миришеше на стари дървени трупи и кисела дърварска пот… но беше топла.
— Благодаря — рече той.
— Няма за кво — отвърна шофьорът. — Казвам се Фриман Мос — и протегна ръка.
Гардънър, който нямаше никаква представа, че отново ще срещне този човек в не толкова далечното бъдеще при доста по-невесели обстоятелства, я пое и раздруса.
— Джим Гардънър. Отново благодаря.
— Аре стига вече — каза Фриман Мос.
Той подкара камиона, който се затръска по края на пътя и започна да набира скорост, както си помисли Гард, не само неохотно, ами с истинска болка. „Всичко“ се тресеше. Двигателят виеше под тях като свряна в комин вещица. Възможно най-старата четка за зъби в света, с изтъркани косми, почернели от смазката, която е трябвало да почиства някой зацапан зъбец из двигателя, потропваше върху таблото в съседство със стар освежител за въздух във формата на гола жена с много големи гърди. Мос освободи скоростния лост, успя да намери втора след безкрайно несполучливо ръчкане напред и силом изкара самосвала обратно на пътя.
— Яката те е наквасило. От обяда в „Пияните понички“ ми остана половин термос кафе… искаш ли?
Гардънър го изпи с благодарност. То беше силно, горещо и здравата наблъскано със захар. Той прие от шофьора и цигара, като всмукваше дълбоко и с удоволствие, макар димът да дразнеше гърлото му, което започваше сериозно да го боли.