Мос го остави малко преди Хейвън в седем без петнайсет. Дъждът бе понамалял и небето просветляваше откъм запад.
— Вече вярвам, че Господ ще отпусне малко залез — рече шофьорът. — Страхотно ми се иска да имах някакви обувки, които да ти дам, драги… обикновено нося чифт стари гуменки зад седалката, ама днес валеше толкова силно, че не взех нищо друго, освен четката си за зъби.
— Благодаря, ще се оправя. Приятелката ми е на не повече от километър нагоре по пътя.
Всъщност фермата на Боби все още се намираше на около пет километра, но ако кажеше това на Мос, после нямаше да може да го спре да не го откара дотам. Гардънър беше уморен, треската му се усилваше и все още бе подгизнал, въпреки четирийсет и петте минути прекарани в горещия, сух въздух на шофьорската кабина… ала не издържаше повече добрина днес. В настоящото състояние на духа му, това като нищо можеше да го накара да полудее.
— Добре. Успех!
— Благодаря.
Той слезе и помаха, докато камионът зави по някакъв страничен път и с грохот се запъти към дома си.
Дори след като Мос и неговият камион-музеен експонат бяха изчезнали, Гардънър остана още миг на място, с мокрия сак в ръка и потънали в калта на землистия банкет боси крака, бели като великденски лилии, загледан в табелата с името на града на около петдесет метра назад край пътя, по който бе дошъл. „Домът е мястото, където, стигнеш ли веднъж, са длъжни да те приберат“, бе казал Фрост. Но нямаше да е зле да не забравя, че той не си е у дома. Може би най-лошата грешка, която мъжът може да направи, е да си въобрази, че домът на някой приятел е и негов, особено, когато този приятел е жена, чието легло някога е споделял.
Не у дома, съвсем не… ала все пак вече „беше“ в Хейвън.
Той започна да се изкачва по пътя към къщата на Боби.
4
Около петнайсет минути по-късно, когато облаците на запад най-после се разкъсаха, за да пропуснат лъчите на залязващото слънце, стана нещо странно: през главата на Гардънър се понесе музика, силна, ясна и кратка.
Той спря, съзерцавайки слънчевата светлина, която се разливаше над разстланите километри мокри гори и поля на запад, лъчите, бликнали към земята подобно на драматичните слънчеви лъчи в някой от библейските епоси на Де Мил. Шосе 9 започваше да се издига оттук и изгледът на запад бе просторен, величествен и тържествен, вечерната светлина някак английска и пасторална в ясната си красота. Дъждът бе придал на пейзажа лъскав, измит вид — задълбочаващи се цветове, които сякаш запълваха структурата на нещата. Гардънър изведнъж изпита огромна радост, че не се е самоубил — не по някакъв сантиментален Арт Линклетеровски начин, а защото беше допуснат до този миг на красота и осезаем блясък. Застанал тук, вече почти на края на силите си, трескав и болен, той усети простичко, детинско удивление.
Всичко беше стихнало и умълчано в последните слънчеви отблясъци на вечерта. Не се виждаше никакъв знак за промишленост или техника. Човешко присъствие, да: голям червен хамбар, долепен до бяла селска къща, навеси, едно, две ремаркета, но това беше всичко.
Светлината. Светлината го бе впечатлила толкова силно.
Нейната свежа чистота, толкова древна и дълбока — тези слънчеви лъчи, наклонени почти хоризонтално през разкъсващите се облаци, докато дългият, смутен, изтощителен ден се приближаваше към края си. Тази вечна светлина, сякаш отричаше самото време и Гардънър почти очакваше да прозвучи рогът на някой ловец, с призива „Съберете се всички!“. После ще чуе кучешки лай, тропот на конски подкови и…
…и в този миг музиката, дразнеща и модерна, екна в главата му, като прогони всяка друга мисъл. Ръцете му посегнаха към слепоочията в сепнат жест. Музиката звуча поне пет секунди, а може би и десет, и това, което чуваше, беше съвсем конкретно: „Доктор Хук“ пееха „Бейби кара дънките й да говорят“.
Текстът се чуваше слабо, но достатъчно ясно — като че ли слушаше малък транзистор, от рода на ония, които хората си носеха на плажа преди уокмените да завладеят света. Ала мелодията не се изливаше в ушите му, тя идваше от предната част на главата му… от мястото, където докторите бяха запълнили дупката в черепа му с парченце метал.
Звукът беше толкова силен, че едва се издържаше. Това му се бе случвало веднъж и преди, тази музика в главата, след като си беше пъхнал пръста в една фасонка — дали е бил пиян тогава? Господи, дали кучетата пикаят върху пожарните кранове?