Бе открил, че такива музикални посещения не бяха нито халюцинация, нито се срещаха толкова рядко — някои хора бяха улавяли радиопредавания с металните си фламинга в предния двор; с пломбите си; със стоманените рамки на очилата си. През 1957 година, в продължение на седмица и половина, едно семейство в Шарлот, Северна Каролайна бе получавало сигнали от радиостанция за класическа музика във Флорида. Първо ги чули да се носят от чашата за вода в банята. Скоро и други стъклени чаши в къщата започнали да улавят звука. Преди всичко да свърши, цялата къща била изпълнена със странния шум от стъклария, излъчваща Бах и Бетовен, като музиката се прекъсвала само за мигове, колкото да бъде съобщено точното време. Накрая, когато десетина цигулки задържали за дълго един много висок тон, почти всички чаши в къщата спонтанно се счупили и феноменът престанал.
Затова тогава Гардънър знаеше, че не е единствен и беше сигурен, че не е полудял — ама това не бе голяма утеха, а и в никой от другите случаи звукът не бил толкова силен, колкото при него след инцидента с фасонката.
Сега песента на „Доктор Хук“ изчезна така бързо, както и се бе появила. Гардънър стоеше напрегнато, в очакване да се възобнови. Тя не го направи. Онова, което дойде вместо нея, по-силно и настойчиво от преди, беше повторение на думите, които по начало го бяха накарали да тръгне: „Боби е в беда!“
Той се извърна от гледката на запад и пак тръгна нагоре по шосе 9. И макар да го тресеше и да бе много уморен, вървеше бързо — всъщност, не след дълго, почти тичаше.
5
Беше седем и половина, когато най-после стигна до имота на Боби — който местните жители все още наричаха фермата на стария Гарик, дори след всичките тези години. Гардънър се зададе с олюляване по пътя, запъхтян, със сгорещен и нездрав вид. Пощенската кутия стоеше с леко открехната вратичка, както винаги я оставяха и Боби, и Джо Полсън, пощаджията, за да му е по-лесно на Питър да я отваря с лапи. На алеята бе паркиран синия пикап на Боби. Товарът в каросерията бе покрит с брезент, за да се предпази от дъжда. А отсреща се издигаше самата къща и от източния й прозорец, зад който се намираше люлеещия се стол на Боби, където тя обикновено четеше, струеше светлина.
Всичко „изглеждаше“ наред; никакъв намек за проблеми. Преди пет години — дори преди три — Питър щеше да излае при доближаването на непознат отвън, но Питър беше остарял. Дявол да го вземе, както и те.
Погледнат тук отвън, домът на Боби излъчваше някаква тиха, пасторална красота, подобна на запленилата го гледка в края на града — той символизираше всички неща, които Гардънър бе желал да има за себе си. Усещане за спокойствие или може би просто чувство за намерено място. Със сигурност не можеше да види нищо странно, както стоеше тук, край пощенската кутия. Къщата изглеждаше — „чувстваше се“ — като дом на човек, който е доволен от себе си. Не точно съвсем успокоен или оттеглил се, или избягал от световните проблеми… но равномерно полюляващ се. Това беше къщата на разумна, относително щастлива жена. Тя не бе изградена в зоната на торнадата.
И въпреки всичко, нещо не беше както трябва.
Той стоеше там, непознатият тук навън в мрака
(„но аз не съм непознат аз съм приятел неин приятел приятеля на Боби… нали?“)
и в него се надигна внезапен, плашещ импулс: да се махне. Просто да се завърти на едната си боса пета и да избяга. Защото изведнъж изпита съмнение дали иска да открие какво става вътре в тази къща, в каква беда точно е попаднала Боби.
(„Томичукалата Гард ето какви са томичукалата“)
Той потрепера.
(„късно тази нощ и нощта преди томичукалата са на Боби пред вратата иска да излезе но“)
„Престани.“
(„Гард от страх дори няма да погледне томичукалата“)
Той облиза устни и направи опит да се убеди, че са толкова сухи само от треската.
„Махай се оттук, Гард! Има кръв по луната!“
Страхът му вече наистина бе стигнал страшно дълбоко и, ако ставаше дума за всеки друг, освен Боби — всеки друг, освен последния му истински приятел — щеше да се раздвоява, така си е. Къщата имаше провинциален и приятен вид, светлината, която се лееше от източния прозорец беше уютна и всичко изглеждаше наред… ала дъските, стъклата, камъчетата по алеята, самият въздух, притискащ лицето му… всичко пищеше към него да тръгва, да се маха, нещата в тази къща са лоши, опасни, може би дори зли.
(„Томичукала“)
Но каквото и друго да имаше там, Боби също беше вътре. Гардънър не бе изминал всички тези километри, повечето под проливния дъжд, за да се обърне и побегне в последната секунда. Затова, въпреки ужаса, той подмина пощенската кутия и тръгна по алеята, като се движеше бавно и гримасничеше, когато острите камъчета се забиваха в меките ходила на босите му крака.