Той положи Боби върху дивана и бързо се запъти към телефона. Вдигна слушалката с намерение да завърти 0 и да попита телефонистката какъв номер трябва да набере, за да се свърже с най-близката бърза помощ. Боби имаше нужда да бъде откарана до болницата в Дери и то веднага. Пълно изтощение, предполагаше Гардънър (макар и той самият да беше толкова уморен и разстроен, че просто не знаеше какво да мисли). Някакъв вид нервно разстройство. Боби Андерсън изглеждаше като последния човек на света, който би превъртял, но очевидно го бе направила.
Тя каза нещо от дивана. Отначало Гардънър не я разбра; гласът й прозвуча като дрезгаво изграчване.
— Какво, Боби?
— Не се обаждай на никого — повтори Боби. Успя да го произнесе малко по-силно този път, ала дори това усилие сякаш напълно я изтощи. Страните й горяха, останалата част на лицето й беше восъчно бледа, а очите й бяха ярки и трескави кати сини скъпоценни камъни — диаманти или може би сапфири. — Недей, Гард… на „никого“!
Андерсън се отпусна пак назад върху дивана, силно задъхана. Гардънър затвори телефона и разтревожено отиде при нея. Тя имаше нужда от лекар, това бе очевидно и Гардънър смяташе да й го осигури… но точно в този момент несъмнената тревога на Боби изглеждаше по-важна.
— Ще остана тук с теб — рече той и пое ръката й, — ако това те безпокои. Господ е свидетел колко пъти ти си била до мен в…
Андерсън клатеше глава с усилваща се настойчивост.
— Просто имам нужда от сън — прошепна тя. — От сън… и храна на сутринта. Най-вече от сън. Не съм спала изобщо… от три дни. Може би — четири.
Гардънър я гледаше напълно смаян. Той свърза казаното току-що от нея с начина, по който изглеждаше.
— Какви дяволи са те прихванали? — „и защо?“ добави умът му. — Наркотици? Комунизъм?
Помисли си за кокаин и го отхвърли. Боби несъмнено би могла да си позволи да взема кокаин, ако искаше, но Гардънър не смяташе, че дори наркоманизирането може да държи някой мъж или жена без сън три, четири дни и да свали петнайсет килограма за — Гардънър изчисли времето, откакто не бе виждал Андерсън — не повече от три седмици.
— Никакви наркотици — заяви Боби.
Очите й се въртяха и блестяха. От крайчеца на устата й безпомощно се проточи слюнка и тя я всмукна обратно. За миг Гардънър видя върху лицето на Боби изражение, което не му хареса… и го поизплаши малко. Това беше изражението на „Ан“. Старческо и лукаво. После очите на Боби плавно се затвориха и показалите се клепачи имаха деликатния, леко пурпурен цвят на пълното изтощение. Когато пак отвори очи, там лежеше просто Боби… и Боби се нуждаеше от помощ.
— Смятам да се обадя за бърза помощ — заяви Гардънър и отново стана. — Изглеждаш сериозно болна, Бо…
Тънката ръка на Андерсън се протегна и сграбчи китката на Гардънър, докато той се обръщаше към телефона. Тя го задържа с изненадваща сила. Гард погледна надолу към Боби, която макар че продължаваше да изглежда ужасно изтощена и почти отчайващо съсипана, вече не го гледаше с такъв трескав блясък в очите. Сега погледът й беше прям, ясен и разумен.
— Ако се обадиш на някого — изрече тя с все още потрепващ, но почти нормален глас, — край на нашето приятелство, Гард. Говоря сериозно. Обади се на бърза помощ, болницата в Дери или дори на стария доктор Уоруик в града и между нас всичко ще бъде свършено. Никога повече няма да влезеш в моя дом. Вратата ще бъде заключена за теб.
Гардънър се вгледа в Боби с нарастващи смайване и ужас. Ако можеше да убеди себе си в този момент, че Боби е в треска, с радост би го направил… ала случаят очевидно не беше такъв.
— Боби, ти… — „не знаеш какво приказваш?“
Но тя знаеше; това беше ужасното. Заплашваше да прекрати приятелските им отношения, ако Гардънър не направи исканото от нея, използваше приятелството им като коз за първи път през всичките години, откакто Гардънър я познаваше. А в очите на Боби Андерсън откри и още нещо: знанието, че нейното приятелство е може би единственото нещо на земята, което имаше стойност за Гардънър.
„Дали нещо би се променило, ако ти кажех колко много приличаш сега на сестра си, Боби?“
Не… по лицето й видя, че нищо не би могло да се промени.
— …не знаеш колко зле изглеждаш — завърши той неубедително.
— Така е — съгласи се Боби и по лицето й пробяга призрак на усмивка. — Добих известна представа, обаче, повярвай ми. Твоето лице… го показва по-добре от всякакво огледало. Но, Гард… имам нужда само от сън. Сън и… — очите й отново се затвориха и тя ги отвори с видимо усилие — закуска — завърши. — Сън и закуска.
— Боби, това не е всичко, от което имаш нужда.
— Да — ръката на Боби още не беше пуснала китката на Гардънър и сега тя го стисна отново. — Имам нужда от „теб“. Аз те повиках. С мислите си. И ти ме чу, нали?