— Да — с неудобство призна Гардънър. — Предполагам.
— Гард — гласът на Боби се загуби. Той зачака, а мозъкът му гореше. Боби се нуждаеше от медицинска помощ… но това, което бе казала за края на тяхното приятелство, ако се обади на някого…
Нежната целувка, която тя положи в средата на мръсната му длан, го изненада. Погледна я, сепнат, погледна в огромните й очи. Трескавият блясък ги бе напуснал; всичко, което видя сега в тях, беше молба.
— Почакай до утре — каза Боби. — Ако утре не съм по-добре… хиляди пъти по-добре… ще отида. Става ли?
— Боби…
— Става ли? — пръстите й го стиснаха, настоявайки Гардънър да се съгласи.
— Ами… предполагам…
— Обещай ми.
— Обещавам.
„Може би“, добави мислено Гардънър. „Ако не започнеш да дишаш по-особено след като заспиш. Ако не те намеря, като дойда да те погледна през нощта, с устни като че ли си яла боровинки. Ако не загубиш съзнание.“
Това беше глупаво. Опасно, подло… ала най-вече глупаво. Бе излязъл от голямото черно торнадо с убеждението, че самоубийството е най-добрият начин да приключи с всичките си нещастия и да е сигурен, че няма да причинява повече нещастия на другите. Беше решил да го направи; знаеше, че е така. Намирал се бе на ръба да скочи там, в онази студена вода. После увереността, че Боби е в беда
(„аз те повиках и ти ме чу, нали?“)
го бе завладяла и той се озова тук. „А сега, дами и господа“, сякаш чуваше как казва Алън Лъдън с бързия си, лек глас на майстор-шегаджия, „ето го и въпроса, на който трябва да ми отговорите. Десет точки, ако успеете да ми кажете защо на Джим Гардънър му пука от заплахата на Боби Андерсън да сложи край на тяхното приятелство, когато той самият смята да направи същото като се самоубие. Какво? Никой ли? Е, сега ще ви изненадам! И аз не знам!“
— Добре — казваше Боби. — Добре, чудесно.
Вълнението, което много се бе доближавало до ужас, се стопи — бързото задъхано поемане на въздух се забави и част от червенината по бузите й избледня. Значи от обещанието все пак бе имало известна полза.
— Спи, Боби.
Той щеше да седи буден и да я наблюдава за промени. Беше уморен, но щеше да си направи кафе (и да хапне, каквото намереше от храната на Боби, ако имаше нещо изобщо). Дължеше на Боби това нощно бдение. В миналото имаше нощи, когато тя бе бдяла над него.
— Спи сега — и нежно измъкна китката си от нейните пръсти.
Очите й се затвориха, после бавно се отвориха за последен път. Боби се усмихна, толкова мило, че той отново се влюби в нея. Тя имаше такава власт над него.
— Също… като едно време, Гард.
— Да, Боби. Като едно време.
— Обичам… те…
— И аз те обичам. Спи.
Дишането й стана по-дълбоко. Гардънър седя край нея три минути, после пет, загледан в тази усмивка на мадона, все по-убеден, че тя е заспала. Тогава, съвсем бавно, очите на Боби отново с мъка се отвориха.
— „Грандиозно“ — прошепна тя.
— Моля? — Гардънър се приведе напред. Не беше сигурен, че я е чул правилно.
— Това, което „е“… което може да „прави“… което „ще“ направи…
„Говори насън“, помисли си Гардънър, ала усети как отново се смразява. Онова лукаво изражение пак се бе върнало в лицето на Боби. Не върху него, а „в“ него, сякаш се бе появило под кожата.
— Трябваше ти да го намериш… мисля, че беше предназначено за теб, Гард…
— Кое?
— Поогледай се наоколо — поръча Боби. Гласът й отслабваше. — Ще видиш. Ние ще завършим разкопките заедно. Ще видиш, че това ще разреши… проблемите… всички проблеми…
Гардънър вече трябваше силно да се наведе, за да чува думите й.
— Кое, Боби?
— Поогледай се наоколо — повтори Боби и последната дума заглъхна, потъна и се превърна в изхъркване. Тя бе заспала.
2
Гардънър едва не отиде пак до телефона. Близо беше. Изправи се, но на половината път през всекидневната се отклони и вместо това отиде до люлеещия се стол на Боби. Първо ще я погледа малко, реши той. Ще я погледа малко и ще се опита да помисли какво може да означава всичко това.
Той преглътна и се намръщи от болката в гърлото си. Имаше температура и подозираше, че не става дума за някакви си трийсет и седем градуса. Чувстваше се повече от болен; чувстваше се „нереален“.
„Грандиозно… това, което «е»… което може да прави…“
Щеше да поседи тук известно време и да помисли още малко. После щеше да направи каничка силно кафе и да разтвори около шест аспирина в него. Тази доза щеше да се справи с болките и температурата, поне временно. Можеше да му помогне и да остане буден, освен това.