„…което «ще» направи“…
Гард затвори очи, унасяйки се в дрямка. Можеше да го направи. Можеше да дремне, но не за дълго; никога не бе успявал да заспи в седнало положение. А и Питър щеше да се появи всеки момент; щеше да види стария си приятел Гард, да скочи в скута му и да го оцели по топките. Както „винаги“. Когато работата опираше дотам да се скочи в стола, на който седиш и да бъдеш оцелен по топките, Питър никога не пропускаше. Дяволски будилник е, ако си заспал. Пет минути, не повече. Четирийсет мигвания. Нищо нямаше да стане.
„Трябваше ти да го намериш. Мисля, че беше предназначено за теб, Гард.“
Той се унесе и скоро дрямката му премина в толкова дълбок сън, че се приближаваше до изпадане в кома.
3
шшшшш…
„Той гледа надолу към ските си, плоски кафяви дървени ленти, препускащи по снега, хипнотизиран от плавната им скорост. Не съзнава това близко до хипноза състояние, докато един глас от лявата му страна не казва:“
„— Това, което вие, копелета, винаги пропускате да споменете на шибаните си комунистически антиядрени митинги, е следното:“ за трийсет години разработване на атомната енергия за мирни цели, не сме пострадали нито веднъж.
„Тед е облечен в пуловер с изобразени елени отпред и е обут в избелели дънки. Той кара бързо и добре. Гардънър, от друга страна, напълно е загубил контрол.“
„— Ще се блъснеш — казва един глас от дясната му страна. Той поглежда натам и вижда Аргълбаргъл. Аргълбаргъл е започнал да се разлага. Тлъстото му лице, зачервено от алкохола на вечерта с гостите, сега има сивожълтия цвят на стари завеси, окачени на мръсни прозорци. Плътта му е започнала да провисва, а кожата — да се разпъва и цепи. Аргълбаргъл забелязва изненадата и ужаса на Гардънър. Сивите му устни се разтеглят в усмивка.“
„— Точно така — казва той. — Аз съм мъртъв. Това «наистина» беше сърдечен пристъп. Не лошо храносмилане или жлъчка. Припаднах пет минути след като ти си тръгна. Те повикаха бърза помощ и момчето, което бях наел да стои на бара, успя да раздвижи за малко сърцето ми с масаж, но в линейката умрях завинаги.“
„Усмивката се разширява; става замечтана като ухилването на мъртва пъстърва върху изоставения плаж на отровено езеро.“
„— Умрях на светофара при Стороу Драйв — завършва Аргълбаргъл.“
„— Не — прошепва Гардънър. Точно… точно от това винаги се бе страхувал. Последното, непоправимо, пиянско деяние.“
„— Да — настоява мъртвецът, докато летят надолу по хълма и се носят все по-близо до дърветата. — Аз те поканих в къщата си, дадох ти ядене и пиене, а ти ми се отплати като ме уби в пиянска разправия.“
„— Моля те… аз…“
„— Ти «какво? Какво?» — пак от лявата му страна. Елените от пуловера на Тед са изчезнали. Те са заменени от жълти символи, предупреждаващи за радиация. — Ти си «нищо», ето какво! Откъде мислите, вие, лудити такива на днешния ден, че идва енергията?“
„— Ти ме уби — гъгне Арбърг отдясно, — но ще си платиш. Ще се блъснеш, Гардънър.“
„— Да не мислиш, че ни я подарява Магьосникът от Оз? — крещи Тед. Внезапно в гласа му се прокрадват хленчещи нотки. Устните му стават на мехурчета, обелват се, напукват се и започват да гноят. Едното му око заблестява с млечната белота на пердето. Гардънър осъзнава с надигащ се ужас, че гледа лице, което показва симптомите на човек в последния напреднал стадий на лъчева болест.“
„Радиационните символи върху пуловера на Тед стават черни.“
„— Ти ще се блъснеш, обзалагам се — припява Арбърг. — Ще се блъснеш.“
„Гардънър вече плаче от ужас, както плака след като простреля жена си, след като чу невероятния гръм на пистолета в ръката си и видя как тя политна назад към кухненския шкаф, с притисната към бузата ръка като жена, възкликваща шокирано: «Моята земя! НИКОГА!» А после кръвта бликна между пръстите й и мозъкът му в последно отчаяно усилие да отрече всичко, си бе помислил: «Кетчуп, успокой се, това е само кетчуп.» След което бе започнал да плаче както сега.“
„— Що се отнася до вас, отговорността ви свършва до писането на протестни плакати. — Гной се стича на струйки по лицето на Тед. Косата му е изпопадала. Раните покриват черепа му. Устата му се разтегля в същата замечтана усмивка като на Арбърг. Сега, в някаква последна крайност на ужаса, Гардънър осъзнава, че не може да контролира ските си и лети по писта («Права стрела»?) оградена с мъртъвци. — Ама вие изобщо не бихте могли да ни спрете, да си го знаете. Никой не би могъл. Реакторите са извън контрол. И всичко е в това състояние от… ами, смятам, че от около 1939 година. Достигнахме критичната маса някъде към 1965. Сега не подлежи на контрол. Експлозията ще бъде скоро.“