„Той кръстосва ръце пред гърдите си и се унася. И не усеща нищо повече — нито заспал, нито буден — през остатъка от нощта.“
5
Когато Гардънър се събуди, от западния прозорец върху лицето му падаше силна светлина. Гърбът дяволски го болеше, а като се изправи вратът му издаде мъчително, артритно скръцване, което го накара да направи гримаса. Беше девет и четвърт.
Той погледна към Боби и изживя миг на задушаващ страх — в този момент реши със сигурност, че тя е мъртва. После видя, че просто е толкова дълбоко и неподвижно заспала, че наистина създава впечатление за труп. Всеки можеше да направи тази грешка. Гръдният й кош се повдигаше от бавни, постоянни вдишвания, с дълги, но равномерни паузи между тях. Гардънър ги засече и установи, че вдишва не повече от шест пъти в минута.
Ала тази сутрин изглеждаше по-добре — не кой знае колко, но много по-добре от мършавото плашило, което се бе довлякло да го посрещне снощи.
„Не вярвам и моят вид да е бил много по-стока“, помисли си той и отиде в банята на Боби да се обръсне.
Лицето, което го погледна от огледалото, не беше чак толкова зле, колкото се бе опасявал. С известна тревога забеляза, че през нощта пак му е текла кръв от носа — не много, ама достатъчно, за да покрие горната му устна. Той взе една кърпа за лице от шкафчето вдясно на мивката и пусна топлата вода да я намокри.
Сложи кърпата под течащата от горещия кран вода с цялата разсеяност на стария навик — с бойлера на Боби човек има време да изпие чаша кафе и да изпуши една цигара, преди да дойде поне хладка струя — и това не беше чак…
— „Оох!“
Гард издърпа ръката си изпод вода, толкова гореща, че вдигаше пара. Добре, ето какво получаваше като приемаше, че Боби просто ще продължи да се носи по течението на живота без никога да се погрижи да й оправят проклетия бойлер.
Гардънър пъхна опарената ръка в устата си и погледна към водата, която излизаше от крана. Парата вече бе замъглила долния край на огледалото за бръснене върху гърба на аптечката. Той се пресегна, установи, че дръжката на крана е прекалено гореща, за да я пипне и я завъртя с помощта на кърпата. После постави гумената запушалка, източи малко гореща вода — внимателно! — и добави щедра порция студена. Възглавничката плът под левия му палец леко се бе зачервила.
Отвори аптечката и поразрови нещата, докато попадна на предписаното шишенце валиум със собственото му име на етикета. „Ако това чудо става по-добро като остарява, сега трябва да е върха“, помисли. Още беше почти пълно. Е, какво бе очаквал? Каквото и използваше Боби, то с дяволска сигурност имаше действие противоположно на това на валиума.
Гардънър също не търсеше него. Той искаше онова, което трябваше да е отзад, ако още беше…
А! Успех!
Измъкна една самобръсначка и пакетче ножчета. Малко тъжно огледа слоя прах върху бръсначката — от много отдавна не се бе бръснал сутрин тук, при Боби, — след което го изтри. „Поне не я е изхвърлила. Това щеше да е по-лошо от праха.“
Бръсненето го накара да се почувства по-добре. Съсредоточи се върху него, като го протакаше, докато мислите му следваха своите собствени пътища.
Свърши, прибра принадлежностите за бръснене зад валиума и се изми. После се загледа замислено в крана с буквата Т на дръжката и реши да слезе в мазето и да види що за чудо на бойлерите е монтирала Боби. Единственото друго за вършене беше да гледа как Боби спи, което тя изглежда си го правеше добре и сама.
Той отиде в кухнята като си мислеше, че действително се чувства добре, особено сега, когато болките във врата и гърба от прекараната в люлеещия се стол на Боби нощ започваха да утихват. „Ти си човека, който никога не успяваше да заспи седнал, нали?“ заподиграва си се кротко той. „Да се търкаляш по вълноломите е по в твоя стил, нали?“ Но такова дразнене изобщо не можеше да се сравнява с грубото, почти несвързано самоосмиване от предишния ден. Единственото, което винаги забравяше в хватката на махмурлука и ужасните следзапойни депресии, беше чувството за възстановяване, идващо понякога по-късно. Случваше се да станеш някой ден и да осъзнаеш, че не си вливал никаква отрова в организма си нито снощи… нито през изминалата седмица… а може би дори и през целия изминал „месец“… и започваш да се чувстваш наистина добре.
А колкото за страховете му, че може да е хванал грип или дори пневмония — те също се бяха стопили. Гърлото не го болеше. Носът му не бе запушен. Нямаше температура. Господ му беше свидетел, че се бе превърнал в идеалната мишена за вирусите след осем дни пиене, нередовния сън и пътуването му накрая на стоп до Мейн с боси крака в бурята и дъжда. Но всичко бе минало през нощта. Понякога Господ беше добър.