Какво може да я е накарало да направи всичко това?
Гардънър не знаеше, не му се искаше да си представя Боби тук, търчаща напред-назад, работеща по два различни проекта „направи си сам“ едновременно, или по пет или десет. Образът беше прекалено ясен. Боби, с навити ръкави на ризата и разкопчани горни три копчета, със стичащи се между гърдите й капчици пот, с коса, небрежно захваната в конска опашка, горящи очи и бледо лице, като се изключат двете трескави червени петна, по едно на всяка буза. Боби, с вид на полудяла Госпожица Вещица, която става все по-мършава, докато завива бурми, стяга болтове, прокарва жици, докарва пръст, стои на подвижната стълба, протегната назад като балерина, със стичаща се по лицето й пот и изпъкнали по врата й жили, как окача новите лампи. А, и докато говорим за това, не забравяй как Боби поставя новата електрическа инсталация и поправя бойлера.
Гардънър докосна емайлираната му повърхност и бързо си дръпна ръката. Той само „изглеждаше“ непроменен. Беше адски горещ. Гард приклекна и отвори капака в основата на бойлера.
И в този миг всъщност Гардънър „наистина“ напусна реалността.
6
Преди бойлерът работеше с домакинска газ. Малките медни тръбички, които захранваха с газ пещта на бойлера, идваха от окачени зад къщата бутилки. Камионът по зареждането от „Дед ривър газ“ в Дери идваше веднъж в месеца и ги подменяше, ако имаха нужда от смяна — а те обикновено имаха, защото бойлерът беше и разточителен, освен че бе неефикасен… две неща, които по-често вървяха заедно, отколкото обратното, сега като се замислеше над това. Първото, което Гардънър забеляза, беше, че медните тръбички вече не бяха свързани с бойлера. Те висяха свободно зад него и краищата им бяха запушени с плат.
„Дявол да го вземе, как си топли тя водата?“ помисли той и тогава „действително“ погледна в отвора, след което напълно замръзна за момент.
Разумът му изглеждаше достатъчно ясен, да, но онова усещане за откъсване и носене се бе върнало — чувството за отделяне. Нашият Гард пак се понасяше нагоре, нагоре като сребърен, детски, пълен с хелий балон. Знаеше, че го е страх, ала съзнаването на този факт бе мъгляво, почти без значение, в сравнение с това мрачно чувство, което идваше като развързано от същността му. „Не, Гард. Господи!“ викаше от дълбините й един скръбен глас.
Спомни си как бе отишъл на панаира във Фрайбърг, когато беше малък, на не повече от десет. Влязоха в Огледалния лабиринт с майка му и вътре ги разделиха. Тогава за първи път бе изпитал това странно усещане за отделяне от самия себе си, за отплуване встрани или отгоре, извън физическото му тяло и физическия му (ако имаше такова нещо) разум. Можеше да „види“ майка си, о, да — пет майки, десет, „сто“ майки, някои ниски, други високи, някои дебели, други кльощави. В същото време виждаше и пет, десет, сто Гарда. Понякога някое от неговите отражения заставаше до нейното и той се протягаше, почти без да мисли, в очакване да докосне панталона й. Ала там се оказваше само празният въздух… или друго огледало.
Дълго време се бе лутал и предполагаше, че е изпитвал и паника, но „усещането“ не беше като при паника и, доколкото можеше да си спомни, никой не се бе „държал“ като че ли е бил в паника, когато накрая се беше измъкнал навън — след само петнайсет минути въртене, търсене, връщане и натъкване на бариери от чисто стъкло. Челото на майка му се бе смръщило за миг, после се бе прояснило. Това беше всичко. Ала той бе „изпаднал“ в паника, точно както усещаше, че става и сега: това чувство, че мозъкът ти се разпада на съставните си части, като някаква машина, която се разглобява при нулева гравитация.
„Случва се… но отминава. Почакай, Гард. Просто изчакай да премине.“
Затова той остана клекнал, загледан в отворената вътрешност на андерсъновия бойлер и зачака да му мине, както някога бе почакал краката му да го отведат на верния път и навън от онзи ужасен Огледален лабиринт на панаира във Фрайбърг.
Махането на пръстена за газта бе оставило кръгло кухо пространство в основата на бойлера. То беше запълнено с объркана плетеница от жици — червени, зелени, сини, жълти. В средата на плетеницата се намираше картонена поставка за яйца. Синият печат гласеше: „Хилкрест Фармс“. Във всяка от вдлъбнатините се намираше по една голяма батерия от волт и половина, свързана в горния си край с мъничко фуниевидно капаче и всички жици изглежда или започваха — или завършваха — при тези капачета. Като ги погледа по-дълго, в състояние, което не „усещаще“ точно като паника, Гардънър забеляза, че първоначалното му впечатление — че жиците са в объркана плетеница — не беше по-вярно от първоначалното му впечатление, че всичко по работната маса на Боби е в безпорядък. Не, в начина, по който жиците влизаха или излизаха от тези дванайсет фуниевидни капачета имаше ред, въпреки че в някои влизаха или излизаха по две жици, а в други свързаните жици стигаха и до шест. Имаше ред дори във формата, която образуваха — тя представляваше малка арка. Някои от жиците се връщаха отново в капачета, поставени върху други батерии, но повечето отиваха към разпределителни табла, закрепени към стените на подгряващото отделение на бойлера. Те бяха взети от електронни играчки правени в Корея, предположи Гардънър — имаше твърде много евтини, сребристи спойки върху гофриран фибър. Една невероятна смесица от различни компоненти… ала тя очевидно вършеше нещо. Да. Например, загряваше водата с такава скорост, че да ти излязат мехури.