„По-добре внимавай, Гард. Предизвикваш съдбата.“
Но не беше така. Точно сега щеше едва ли не да приветства един запой, ала циклонът се бе отнесъл някъде другаде… поне за момента. Той си сипа още два пръста бърбън в чашата, съзерцава го известно време, после изсипа по-голямата част в мивката. Върна бутилката на мястото й и добави вода и кубчета лед, превръщайки онова, което беше течен динамит, в цивилизовано питие.
Помисли си, че хлапето от плажа би одобрило тази постъпка.
Предполагаше, че съноподобното спокойствие, което го бе обзело след излизането от Огледалния лабиринт и което чувстваше отново сега, беше защита срещу желанието просто да легне на пода и да пищи, докато загуби съзнание. Спокойствието си бе наред. Онова, което го плашеше, беше колко бързо съзнанието му се бе заело със задачата да го убеди, че нищо от случилото се не е истина… а е видял всичко в халюцинация. Невероятно, но разумът му подхвърляше идеята, че онова, което бе видял, когато отвори капака в основата на бойлера, е било много силна електрическа крушка — двеста вата, да речем.
„Не беше нито електрическа крушка, нито халюцинация. Това беше нещо като слънце, много малко, горещо и ярко и то плуваше под арка от жици, над поставка за яйца пълна с батерии. Сега можеш да откачиш, ако желаеш, или да се помолиш, или да се натряскаш, но ти видя, каквото видя и няма защо да се самозалъгваме, нали? Да.“
Гардънър провери пак Андерсън и видя, че тя още спи като дърво. Бе решил да я събуди към десет и половина, ако дотогава не е станала сама; сега си погледна часовника и с удивление разбра, че е само девет и двайсет. Беше прекарал в мазето много по-малко време, отколкото си бе представял.
Мисълта за мазето извика отново нереалното видение на онова миниатюрно слънчице, увиснало във въздуха под арката от жици, светещо като свръхгореща топка за пинг-понг… и тези мисли накараха неприятното усещане, че мозъкът му се разпада, да се върне. Той го отблъсна. То не искаше да си отиде. Отблъсна го по-силно, като си казваше, че няма да мисли за всичко това повече, докато Боби не се събуди и просто не му обясни какво става тук.
Погледна надолу към ръцете си и видя, че са изпотени.
8
Гардънър взе питието си и излезе зад къщата, където откри още доказателства за бобиния почти свръхестествен пристъп на деятелност.
Тракторчето й се намираше пред голямата барака от лявата страна на градината — в това нямаше нищо необичайно, тя обикновено го оставяше там, когато синоптиците казваха, че няма да вали. Но дори от десет метра разстояние Гардънър можеше да забележи, че Андерсън е извършила някакви радикални промени с двигателя му.
„Не. Стига толкова. Забрави тези щуротии, Гард. Иди си вкъщи.“
„Нямаше нищо нереално или откъснато в този“ глас — той беше дрезгав, изпълнен с паника, ужас и смайване. За миг Гардънър усети, че е на ръба да се вслуша в него… а после си помисли какво бездънно предателство щеше да бъде „това“ — към Боби и към него самия. Мисълта за Боби вчера го бе предпазила от самоубийство. А като не се бе убил, смяташе той, беше измъкнал и нея от лапите на смъртта. Китайците имаха поговорка: „Ако спасиш живот, носиш отговорност за него.“ И ако Боби имаше нужда от помощ, как щеше да и я окаже? Като дори не се и опиташе да разбере какво става тук ли?
Той гаврътна остатъка от питието, сложи празната чаша върху най-горното стъпало на задната стълба и тръгна към тракторчето. Почти несъзнателно долавяше свиренето на щурците във високата трева. Не беше пиян, нито дори пийнал, доколкото можеше да прецени; алкохолът сякаш направо бе прескочил нервната му система. Беше я подминал без да мигне, както казват англичаните.
„(като палавите елфи, които раз-прас закърпили обувките, докато обущарят спял)“
Само че Боби не бе спала, нали? Боби бе хвърчала, докато падна — буквално падна — в ръцете на Гардънър.
„(раз-прас чук-чук-чук късно тази нощ и нощта преди томичукалата чукат на вратата)“
Като застана до тракторчето и погледна открития двигател, Гардънър не само потрепера — той се разтрепера като човек, умиращ от студ, горните му зъби се впиха в долната устна, лицето му побледня, слепоочията и челото му се покриха с пот.
„(те са поправили бойлера както и тракторчето томичукалата умеят да вършат много неща)“
Тракторчето на Боби беше малка работна машина, която щеше да е почти безполезна на големи пространства, където земеделието е основната работа. По-голямо беше от управляема сенокосачка, но по-малко и от най-малкия трактор, произведен някога от „Диър“ или „Фармол“. Бе идеално за човек, който обработва градина, едва надхвърляща по големина определението парцел — а случаят тук беше точно такъв. Боби имаше градина от около акър и половина — боб, краставици, грах, царевица, репички и картофи. Никакви моркови, зеле и тиквички. „Не отглеждам неща, които не обичам — бе казала веднъж на Гардънър. — Животът е прекалено кратък.“