„Самите те духове, неотлъчно следваха стадата, които прекосяваха ниската остра трева като огромни облаци, покрили прерията със сенките си; облаците останаха, но големите стада ги няма… както и бизонските воини, лудите от пустошта, която никога не е знаела що е ограда, мъжете, които идваха с препускане от никъде и пак изчезваха с препускане към същото място, мъже с мокасини от бизонска кожа на краката и подрънкващи кости на вратовете; духове извън времето и пространството, които съществуваха точно преди цялата страна да потъне в кръв.“
„Късно следобед на 24 август 1848 година, Робърт Хауел, който щеше да умре при Гетисбърг след по-малко от петнайсет години, си устрои лагер близо до едно малко поточе в дълбините на Небраска, сред онази странна област известна като Страната на пясъчните хълмове. Поточето беше малко, ала водата ухаеше на свежест…-“
Гардънър бе навлязъл с четирийсет страници в романа и беше изцяло погълнат от него, когато чу Боби Андерсън да се провиква сънливо:
— Гард? Гард, тука ли си още?
— Идвам, Боби — каза той и стана, в ужас от онова, което предстоеше и вече полуповярвал, че е откачил.
Това трябва да е причината, разбира се. Не е възможно да има мъничко слънце в основата на бобиния бойлер, нито нова скорост на тракторчето й, която да предполага левитация… но щеше да му е по-лесно да повярва в което и да е от тези неща, отколкото във факта, че Боби бе написала роман от четиристотин страници на име „Бизонските воини“ за трите седмици, през които Гард не я бе виждал. Роман, който — просто по една случайност — беше най-хубавото нещо, писано някога от нея. Невъзможно, да. По-лесно — по дяволите, „по-разумно“ — беше да вярва, че е полудял и просто да остави нещата дотам.
Стига да можеше.
ДЕВЕТ: АНДЕРСЪН РАЗКАЗВА ИСТОРИЯ
1
Боби ставаше от леглото бавно, като гримасничеше — приличаше на грохнала старица.
— Боби… — започна Гардънър.
— Господи, всичко ме боли — изпъшка Андерсън. — И трябва да си сменя… няма значение. Колко дълго съм спала?
Гардънър си погледна часовника.
— Четиринайсет часа, мисля. Или малко повече. Боби, новата ти книга…
— Да. Задръж тази мисъл, докато се върна.
Тя бавно завървя през стаята към банята, разкопчавайки ризата, с която бе спала. Докато се влачеше към банята, Гардънър успя добре да я огледа — доста по-добре, всъщност, отколкото му се искаше — и видя колко много тегло бе загубила. Това надхвърляше всякаква мършавост и стигаше до атрофия.
Боби спря, сякаш усетила, че той я гледа и без да се обръща, заяви:
— Всичко мога да обясня, да знаеш.
— Можеш ли? — попита Гардънър.
2
Андерсън остана в банята дълго — много по-дълго, отколкото би й отнело ползването на тоалетната и смяната на превръзката — Гардънър беше съвсем сигурен, че тя точно това смяташе да направи. На лицето й просто бе изписан израза „сполетя ме проклятието“. Ослуша се за душа, но той не течеше и Гард започна да се притеснява. Боби изглеждаше съвсем с всичкия си, когато се събуди, ала това означаваше ли непременно, че „беше“ наред? Започнаха да му се привиждат смущаващи видения как Боби се промушва през прозорчето на банята и хуква само по дънки из гората с откачено кискане.
Той постави дясната си ръка върху лявата страна на челото си, където беше белегът. В главата му бе започнала да пулсира лека болка. Изчака да минат още една, две минути, след което стана и тръгна към банята, като полагаше усилия да стъпва тихо и то не го направи съвсем несъзнателно. Видението как Боби прекрачва през прозорчето на банята, за да избегне обясненията, се смени с картината на ведро прерязващата си гърлото Боби, използвайки едно от ножчетата на Гард, за да избегне обясненията завинаги.
Реши, че само ще се ослуша. Ако чуе нормално звучащи движения, ще отиде в кухнята да направи кафе и може би да забърка няколко яйца. Ако не чуе нищо…
Тревогите му бяха излишни. Вратата на банята не се бе затворила докрай, когато тя влезе вътре и, като се оставят настрана другите подобрения, незатворените врати из къщата очевидно още притежаваха стария си навик леко да се открехват сами.