Вратата беше отворена достатъчно, за да види как Боби стои пред огледалото, където неотдавна бе стоял самият Гардънър. Тя държеше четка за зъби в едната си ръка и паста в другата… но още не бе отвила капачката. Стоеше и гледаше в огледалото с почти хипнотична съсредоточеност. Устните й бяха дръпнати назад, а зъбите — оголени.
Андерсън долови раздвижването в огледалото и се извърна, без да полага някакво особено усилие да прикрие измършавелите си гърди.
— Гард, зъбите ми нормални ли ти си виждат?
Гардънър ги погледна. Струваха му се същите, каквито са били винаги, макар че не си спомняше някога да е виждал толкова много от тях — те отново му напомниха онази ужасна снимка на Карън Карпентър.
— Да. — Той усилено се мъчеше да не поглежда към опъналия кожата й гръден кош и болезнената изпъкналост на плаващите й ребра над талията на дънките, увиснали на невероятно силно пристегнатия колан. — Така ми се струва. — Усмихна се предпазливо. — Вижте, госпожо, никакви дупки.
Андерсън се опита да му върне усмивката с все още дръпнати назад по венците устни; резултатът от този експеримент беше доста гротескен. Тя постави показалеца си върху един кътник и натисна.
— Лати и се ато павя тоа?
— Какво?
— Клати ли се като правя това?
— Не. Поне доколкото мога да видя. Защо?
— Просто заради този сън, който непрекъснато се повтаря. Той… — Боби погледна надолу към себе си. — Излез оттук, Гард. Не съм облечена.
„Не се тревожи, Боби. Нямах намерение да ти скоча на кокалите. Най-вече, защото този израз щеше прекалено добре да отговаря на онова, което би се получило.“
— Извинявай — рече той. — Вратата беше отворена. Помислих, че си излязла.
Той затвори, като силно дръпна бравата.
Зад вратата Боби ясно произнесе:
— Знам какво се чудиш.
Гард нищо не каза — просто остана там. Но имаше чувството, че тя знаеше — „знаеше“ — че е още там. Сякаш можеше да вижда през вратата.
— Чудиш се дали не полудявам.
— Не — обади се тогава той. — Не е така, Боби. Но…
— Аз съм толкова нормална, колкото и ти — каза през вратата Боби. — Така съм се схванала, че ми е трудно да ходя и дясното ми коляно е превързано заради нещо, което не мога добре да си спомня, и съм гладна като вълк, и знам, че съм загубила твърде много тегло… ала „съм“ нормална, Гард. Мисля, че преди денят да е свършил, ще изживееш моменти, в които ще се чудиш дали „ти“ си в ред. Отговорът е — и двамата сме.
— Боби, какво става тук? — попита Гардънър. Въпросът му се изплъзна под формата на безпомощен вик.
— Искам да сваля този проклет бинт и да видя какво има под него — изрече през вратата Андерсън. — Изглежда здравата съм си цапардосала коляното. Някъде из гората, сигурно. После искам да взема един горещ душ и да си сложа чисти дрехи. Докато правя тези неща, ти можеш да приготвиш за двама ни някаква закуска. И аз ще ти разкажа всичко.
— Ще го направиш ли?
— Да.
— Добре, Боби.
— Радвам се, че си тук, Гард — добави тя. — Един, два пъти имах лоши усещания. Като че ли ти не се справяше особено добре.
Гардънър почувства как започва да вижда двойно, образът потрепера и отплува във вид на призми. Той прекара ръка през лицето си.
— Няма болка, няма преумора. Отивам да приготвя закуската.
— Благодаря ти, Гард.
Тогава Гардънър се отдалечи, но трябваше да върви бавно, защото независимо колко пъти потъркваше очите си, зрението продължаваше да му прави номера.
3
Веднага, щом прекрачи прага на кухнята, спря и пак се върна при затворената врата на банята. Беше му хрумнала нова мисъл. Вътре водата вече шуртеше.
— Къде е Питър, Боби?
— „Какво?“ — извика тя под барабанящия душ.
— „Казах, къде е Питър?“ — повтори той, като повиши глас.
— Умря — отвърна Боби, като надвика падащата вода. — Много плаках, Гард. Ала той беше… знаеш…
— Стар — промърмори Гардънър, после се сети и отново повиши глас. — Значи от старост, а?
— Да — извика изпод душа Андерсън.
Той остана там още само за миг, преди да се върне в кухнята, като се чудеше защо бе убеден, че Боби го излъга за Питър и начина, по който беше умрял.
4
Гард забърка осем яйца и опече бекон на бобиния грил. Забеляза, че след последното му идване тук, над обикновената фурна беше инсталирана микровълнова и над основните места за работа бяха сложени нови неонови лампи, както и над кухненската маса, където Боби най-често се хранеше — обикновено с книга в свободната си ръка.
Той направи кафе, силно и черно, и тъкмо отнасяше всичко на масата, когато дойде и Боби, облечена с чисти джинси и фанелка. Мократа й коса беше увита с кърпа.