Андерсън огледа масата.
— А препечените филийки? — попита тя.
— Приготви си сама скапаните филийки — любезно рече Гардънър. — Аз не съм минал на стоп триста километра, за да ти сервирам закуската.
Андерсън го зяпна.
— „Какво“ си направил? Вчера? В дъжда?
— Да.
— Но, за Бога, какво се е случило? Мюриъл каза, че си на литературно турне, което свършва на 30 юни.
— Обаждала си се на Мюриъл? — Той беше абсурдно трогнат. — Кога?
Андерсън махна с ръка, сякаш това нямаше никакво значение. Вероятно беше права.
— Какво се е случило? — попита отново тя.
Гардънър си помисли да й каже — „искаше“ да й каже, осъзна той, поразен. Затова ли му бе нужна Боби? Наистина ли Боби Андерсън не беше нищо повече от стена, на която да се облегне? Той се поколеба, изпълнен с желание да й разкаже… и не го направи. Щеше да има време за това по-късно.
Може би.
— По-късно — рече той. — Искам да знам какво става тук.
— Първо закуската — заяви Андерсън — и това е заповед.
5
Гард даде на Боби по-голямата част от яйцата и бекона, а тя не губи време — нахвърли се върху тях като жена, която от дълго време не се е хранила, както трябва. Наблюдавайки я как яде, Гардънър си спомни биографията на Томас Едисън, която бе чел като съвсем малък — на не повече от десет или единайсет години. Едисън изпадал в периоди на трескава работа, когато идеите и изобретенията идвали едно след друго. По време на тези изблици той забравял съпругата, децата, банята, дори храната. Ако жена му не идвала да му поднася яденето, можел е буквално да умре от глад между електрическата крушка и фонографа. На една от страниците го имаше нарисуван, вкопчил ръце в ужасно разрошената си коса — като че ли се опитваше да достигне до мозъка под нея, мозъкът, който не му даваше покой — и Гардънър си спомняше как бе мислил, че този човек изглежда напълно луд.
И, сети се сега той, като докосна лявата страна челото си, Едисън често е имал мигрени. Мигрени и дълбоки депресии.
Гард не забелязваше никакви признаци на депресия в Боби, обаче. Тя изгълта яйцата, изяде седем, осем парчета бекон със съответния брой препечени филийки, поляти с олио и изпи две големи чаши портокалов сок. Щом свърши, звучно се оригна.
— Страхотно, Боби.
— В Португалия хубавото оригване се смята за комплимент към готвача.
— А какво правят след хубаво чукане? Пърдят ли?
Андерсън отметна назад глава и избухна в смях. Кърпата падна от косата й и изведнъж на Гард му се прииска да я отведе в леглото, торба с кокали или не.
Като се усмихна леко, той рече:
— Хубаво, това беше добре. Благодаря. Някоя неделя ще ти приготвя превъзходни яйца „Бенедикт“. Сега давай.
Андерсън се пресегна зад него и измъкна наполовина пълен пакет „Кемъл“. Тя запали една и бутна цигарите към Гардънър.
— Не, благодаря. Това е единственият лош навик, от който почти съм успял да се откажа.
Но още преди Боби да свърши, той вече бе изпушил четири.
6
— Ти си поогледал наоколо — започна Андерсън. — Спомням си, че ти казах да го направиш и знам, че си ме послушал. Изглеждаш, както се чувствах и аз, след като открих нещото в гората.
— Какво нещо?
— Ако ти кажа сега, ще решиш, че съм луда. После ще ти покажа, но за момента мисля, че е по-добре само да поговорим. Кажи ми какво видя наоколо. Какви промени.
Гардънър ги изброи: подобренията в мазето, купчината проекти, необикновеното малко слънце в бойлера. Странните преустройства в двигателя на тракторчето. Той се поколеба за миг, като си мислеше за добавката в диаграмата на скоростите и я пропусна. Предполагаше, Боби и без това знаеше, че я е видял.
— И някъде сред всички тези неща си намерила време да напишеш нова книга. И то дълга. Прочетох първите трийсет, четирийсет страници, докато те чаках да се събудиш и смятам, че е хубава, освен дето е дълга. Най-добрият роман, който си писала някога, вероятно… а ти си написала няколко чудесни книги.
Андерсън кимна, доволна.
— Благодаря ти. И аз мисля, че стана. — Тя посочи към последното парче бекон в чинията. — Искаш ли го?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да.
Тя го взе и го изяде.
— Колко време ти отне да го напишеш?
— Не съм съвсем сигурна — поколеба се Андерсън. — Може би три дни. Във всеки случай не повече от седмица. По-голямата част направих насън.
Гард се усмихна.
— Не се шегувам, сериозно — каза Андерсън.
Гардънър спря да се усмихва.
— Чувството ми за време доста се е скапало — призна тя. — Знам, че още не работех върху него на 27-и. Това е последният ден, в който времето — последователното време — ми се струва напълно ясно. Ти дойде тук снощи, на 4-и и той беше свършен. Значи… седмица, най-много. Но наистина не смятам, че бяха повече от три дни.