Гардънър пристъпи в задръстения с вещи ъгъл на стаята, който служеше на Боби като място за писане. Беше удобно да стигнеш до лавицата с книги, така че тя можеше просто да се изтъркаля назад върху колелцата на стола и да си вземе почти всичко, което й потрябваше. „Прекалено е хубав, за да е някой изваден от куфара.“
Знаеше какво би казал безсмъртният Холмс за „това“, също: той щеше да се съгласи, че е невероятно „Бизонските воини“ да е роман, изваден от куфара; щеше да твърди обаче, че писането на цяла книга за три дни — и то не на машината, а докато подремваш като котка между повтарящи се пристъпи на деятелност — е аб-со-лют-но невъзможно.
Само че този роман не беше излязъл от никой куфар. Гардънър го знаеше, защото познаваше „Боби“. Боби беше точно толкова неспособна да натика толкова хубав роман в куфара си, колкото Гард да запази здравия си разум, когато ставаше дума за ядрена енергия.
„Майната ти, Шерлок, както и на кабриолета, в който се возите с доктор У. Господи, как ми се пие.“
Желанието — „нуждата“ — да пие се бе върнала изцяло, с плашеща сила.
— Там ли си, Гард? — извика Андерсън.
Този път той съзнателно погледна ролката компютърна хартия. Тя висеше свободно надолу. Погледна зад пишещата машина и действително видя още едно от „приспособленията“ на Боби. То беше по-малко — половин поставка за яйца, като последните две гнезда бяха празни. В останалите четири имаше батерии и върху всяка старателно бе закрепена по една от онези малки фунийки (като ги разгледа по-внимателно, Гард реши, че са направени от консервна тенекия, внимателно изрязана в тази форма с ножици), от върха на всяка излизаше жица — една червена, една синя, една жълта и една зелена. Те отиваха до друго разпределително табло, което изглеждаше като извадено от радио и бе закрепено вертикално с две къси, плоски парченца дърво, залепени към масата, а таблото бе пъхнато като в сандвич между тях.
Една-единствена жица, дебела почти колкото коаксиален кабел, излизаше от разпределителното табло и се включваше в пишещата машина.
— Пъхни вътре малко хартия! — извика Андерсън. Тя се засмя. — „Това“ беше нещото, което почти бях забравила, не е ли глупаво? Те не ми бяха от никаква полза там и едва не полудях, преди да забележа отговора. Седях си един ден в кенефа и като посегнах към тоалетната хартия… „еврика!“ Боже, колко тъпа се чувствах! Просто я навий на валяка, Гард!
„Не. Моментално се махам оттук и отивам на стоп право в «Пурпурната крава» в Хампдън и се натрясквам така, че «никога» да не си спомня всичко това. «Изобщо» не искам да научавам кои са «те».“
Вместо да избяга, той дръпна края на ролката, пъхна перфорирания край на първия лист под валяка и го превъртя, докато хартията се показа отпред. Сърцето му биеше силно и бързо.
— Готово! — извика. — Искаш ли да… включа нещо?
Не виждаше никакво копче, но и да бе видял, не би искал да го докосва.
— Не е необходимо! — отвърна тя и Гардънър чу някакво изщракване. То беше последвано от жужене — звукът на трансформатор за детско електрическо влакче.
От пишещата машина на Андерсън започна да струи зелена светлина.
Гардънър направи неволна, стресната крачка назад с крака, които усещаше като кокили. Светлината бликаше между клавишите в странни, разширяващи се лъчи. Отстрани „Ъндърууда“-а имаше монтирани стъклени плочки, които сега грееха като стените на аквариум.
Изведнъж клавишите на пишещата машина започнаха да потъват сами, задвижиха се нагоре-надолу като клавиши на свиреща пианола. Буквите бързо зачукаха и по страницата се заредиха думи:
„На пет клафтера дълбочина баща ми лежи,“
„Дзън! Бам!“
Валякът се върна.
„Не, не виждам това. Не вярвам, че го виждам.“
„тези прекрасни перли бяха неговите очи.“
Бледа зелена светлина струеше през клавиатурата и по думите като радий.
„Дзън! Бам!“
„Моята бира е «Райнголд» — чудесната бира,“
Редът се появи за не повече от секунда, така изглеждаше. Клавишите чукаха в сливащ се бърз звук. Машината приличаше на работещ телекс.
„мисли за «Райнголд» като купуваш бира!“
„Мили Боже, дали наистина тя го прави или е някакъв номер?“
Щом разумът му се сблъска с това ново чудо, той откри, че трескаво търси подкрепата на Шерлок Холмс — номер, разбира се, че е номер, всичко е част от нервното разстройство на бедната стара Боби… от нейното много „творческо“ нервно разстройство.