„Дзън! Бам!“ Валякът се стрелна обратно.
„Не е никакъв номер, Гард.“
Валякът се върна и почукващите клавиши написаха следното пред разширените му, изцъклени очи:
„Първият път беше прав. Върша това от кухнята. Приспособлението зад пишещата машина е чувствително към мисли, както фотоелектрическата клетка е чувствителна към светлина. Това чудо изглежда приема мислите ми ясно от разстояние седем, осем километра. Ако се намирам по-далече, започва да изопачава нещата. На повече от петнайсет километра не работи изобщо.“
„Дзън! Бам!“ Големият сребрист лост от лявата страна на валяка се натисна сам два пъти, премествайки хартията — която сега съдържаше три безгрешно написани послания, — с няколко реда нагоре. После спря.
„Така че, както виждаш, не е било необходимо да седя пред пишещата машина, за да работя по романа си — виж, мамо, не пипам с ръце! Тази бедна стара «Ъндърууд» работеше като бясна през последните два, три дни, Гард, и през цялото време, докато тя работеше, аз бях в гората, вършех си нещо из къщата или в мазето. Но, както ти казах, повечето време спях. Странно… дори ако някой бе успял да ме убеди, че такова устройство съществува, не бих повярвала, че то ще работи за мен, защото винаги съм била зле с диктуването. Аз трябва сама да си пиша писмата, винаги съм казвала, защото ми е необходимо да виждам думите върху хартията. Невъзможно ми е да си представя как някой би могъл да продиктува цял роман на магнетофон, например, макар че някои писатели очевидно правят точно така. Ала това не е като диктуването, Гард — то е като пряко влизане в подсъзнанието, по-скоро като сънуване, а не писане… но онова, което излиза, не прилича на сънищата, които често са нереалистични и объркани. Това наистина вече изобщо не е пишеща машина. То е сънуваща машина. Такава, която сънува рационално. Има нещо космически забавно във факта, че ми я дадоха, за да напиша «Бизонските воини». Ти си прав, този роман наистина е най-доброто, което съм написала някога, но той все пак си е един обикновен уестърн. Все едно да изобретиш перпетум мобиле, за да престане детето ти да иска от теб нови батерии за колата-играчка! Ала можеш ли да си представиш какъв щеше да е резултатът, ако Ф. Скот Фицджералд имаше такова приспособление? Или Хемингуей? Фокнър? Селинджър?“
След всяка въпросителна пишещата машина се умълчаваше за момент, след което изстрелваше ново име. След Селинджър спря окончателно. Гардънър изчиташе текста едновременно с появяването му, но някак механично, почти без да го възприема. Погледът му се върна към началото на страницата. „Аз си мислех, че това е номер, че може по някакъв начин да е свързала машината така, че тя сама да натрака тези откъси от стихотворение. И тя написа…“
Беше написала: „Не е никакъв номер, Гард.“
Изведнъж си помисли: „Можеш ли да ми четеш мислите, Боби?“
„Дзън! Бам!“ Валякът внезапно се върна, от което той подскочи и едва не извика.
„Да. Но само донякъде.“
„Какво правихме на 4 юли в годината, в която престанах да преподавам?“
„Отидохме с кола до Дери. Ти каза, че познаваш някакъв човек, който щял да ни продаде малко димки, но те до една бяха калпави. Ти се беше натряскал здравата. Искаше да се върнеш и да го пребиеш от бой. Не успях да те разубедя, затова се върнахме и да ме вземат дяволите, ако къщата му не гореше. Оказа се, че имал доста истински експлозив в мазето и си изпуснал цигарата в един от сандъците с него. Ти видя огъня и пожарните и се разсмя толкова силно, че падна на улицата.“
Чувството за нереалност достигна вече връхната си точка. Той се бореше с него, задържайки го на ръка разстояние, докато очите му шареха по предишните пасажи в търсене на нещо друго. След секунда или две го намери: „Има нещо космически забавно във факта, че ми я дадоха, за да напиша «Бизонските воини»…“
А преди това Боби беше казала: „Батериите непрекъснато падаха и те бяха бесни, направо бесни…“
Бузите му силно горяха, като от треска, но челото си усещаше студено като парче лед — дори постоянната пулсираща болка над лявото му око сякаш беше студена… плитки пробождания, които се забиваха с ритъма на метроном.
Втренчен в пишещата машина, която бе пълна с тази някак призрачна зелена светлина, Гардънър помисли: „Боби, кои са «те»?“
„Дзън! Бам!“
Клавишите затракаха устремно, буквите заоформяха думи, думите образуваха детско стихче: