„Късно тази нощ и нощта преди
томичукалата чукат на вратата.“
Джим Гардънър изкрещя.
7
Най-после ръцете му престанаха да треперят — достатъчно, за да вдигне горещото кафе до устата си без да се залее целия и по този начин да завърши сутрешното празненство на смахнатите и с няколко изгаряния. Андерсън продължаваше да го наблюдава от другия край на кухненската маса със загрижен поглед. Тя си пазеше една бутилка много хубав коняк в най-тъмните дълбини на килера, далеч от „попълзновения на алкохолици“ и бе предложила да сипе малко от него в кафето на Гард. Той бе отказал, не просто със съжаление, а с истинска болка. Имаше „нужда“ от този коняк — той щеше да притъпи болката в главата му и дори може би щеше да я отстрани напълно. А най-важното беше, че щеше да накара мозъка му отново да се върне във фокус. Щеше да го отърве от това „току-що отплавах от края на света“ усещане.
Единственият проблем беше, че най-накрая бе стигнал до „онази“ точка, нали? Правилно. Онази точка, където нямаше всичко да свърши с няколко лъжички коняк в кафето. Прекалено много неща се бяха случили, откакто бе отворил капака в основата на бобиния бойлер и после се бе качил горе за глътка уиски. Тогава нямаше опасност; сега въздухът беше натежал от дебнещи торнада.
Затова: никакво пиене повече. Дори лъжичка коняк в кафето, докато не разбереше какво става тук. Включително какво става с Боби. Най-вече това.
— Съжалявам за последното, което излезе — каза Андерсън. — Но не съм сигурна, че можех да го спра. Казах ти, че това е сънуваща машина; тя е също и подсъзнателна. В действителност изобщо не долавям голяма част от мислите ти, Гард — опитвала съм с други хора и в повечето случаи става лесно, като че ли забивам пръстта си в прясно тесто. Мога да стигна до самото дъно на онова, което предполагам, че би нарекъл инстинктивните импулси… макар че там долу е ужасно, пълно е с най-чудовищни… не могат да се нарекат дори идеи… „представи“, би казал ти вероятно. Опростени като детски драскулки, ама живи. Като онези риби от дълбините на океана, които експлодират, ако ги изнесеш горе. — Боби изведнъж потрепера. — Те са „живи“ — повтори тя.
За миг се възцари тишина, в която само птиците отвън пееха.
— Все едно, онова, което долавям при теб са само повърхностните мисли, а и повечето от „тях“ са накъсани и объркани. Ако ти беше като другите, щях да знам какво е ставало с теб и защо изглеждаш толкова ужасно…
— Благодаря, Боби. Знаех си, че има някаква причина, която ме кара да идвам тук и щом не е готвенето, значи трябва да е заради ласкателствата. — Гард се усмихна, но усмивката му беше нервна и той запали нова цигара.
— При това положение — продължи Боби, сякаш той изобщо не бе проговарял — мога да направя няколко догадки от опит, въз основа на случвалото се преди, ала ти ще трябва да ми разкажеш детайлите… не бих могла да ги открия сама, дори да исках. Не съм сигурна, че щях да ги видя ясно даже и да ги изтикаш в мозъка си на преден план и да сложиш пред тях килимче с покана „Добре дошла“. Но когато ме попита кои са „те“, това малко стихче за томичукалата изскочи като голям мехур. И то само се прехвърли върху пишещата машина.
— Добре — рече Гардънър, макар че изобщо не беше добре… нищо не беше добре. — Какво са те освен томичукала? Някакви вълшебници? Палави елфи? Гномове?
— Помолих те да огледаш наоколо, защото исках да добиеш представа колко голямо е всичко това — поясни Андерсън. — Колко важни могат да бъдат последиците.
— Осъзнавам го, хубаво — каза Гардънър и в крайчеца на устните му заигра усмивка. — Още няколко важни последици и ще бъда готов за усмирителна риза.
— Твоите томичукала са дошли от космоса — поясни Андерсън, — както вероятно вече си се досетил.
Гардънър предполагаше, че мисълта бе направила и повече, отколкото само да мине през главата му — но устата му пресъхна, а пръстите му замръзнаха около чашата с кафе.
— Те някъде тук ли са? — попита той и гласът му сякаш идваше някъде от много, много далече. Изведнъж го хвана страх да се обърне, страх, че може да види как нещо озъбено, с три очи и рог, където би трябвало да е устата, с валсова стъпка се измъква от килера, нещо, което принадлежи само на филмовия екран, може би в някой епос „Междузвездни войни“.
— Мисля, че те… действителните физически „те“ — са мъртви от дълго време — заяви спокойно Андерсън. — Вероятно са умрели много преди появата на човека върху земята. Но пък… Карузо е мъртъв, а продължава да пее от дяволски много плочи, нали?
— Боби — обади се Гардънър. — Разкажи ми какво се случи. Искам да започнеш от самото начало и да завършиш с думите: „И тогава ти се появи, точно навреме, за да ме хванеш преди да припадна.“ Можеш ли да направиш това?