— Не съвсем — отвърна тя и се усмихна. — Ама ще се постарая.
8
Андерсън говори дълго. Когато свърши, минаваше пладне. Гард седеше от другата страна на кухненската маса и пушеше, като само веднъж се извини, за да отиде до банята, където взе още три аспирина.
Андерсън започна с нейното спъване, разказа как се върна и изкопа още от кораба — достатъчно, за да осъзнае, че е намерила нещо абсолютно уникално — и после отиде там за трети път. Тя не разказа на Гардънър за кълвача, който беше мъртъв, но не и покрит с мухи; нито за свиващото се перде на Питър; нито за посещението си във ветеринарната лечебница. Прескочи тези неща гладко, споменавайки само, че когато се върнала от първия си цял ден прекаран в работа по нещото, открила Питър мъртъв върху предната веранда.
— Приличаше на заспал — каза Андерсън и в гласа й прозвуча сантиментална нотка, толкова необичайна за онази Боби, която познаваше, че Гардънър рязко вдигна поглед… и после пак бързо го сведе надолу към ръцете си. Андерсън тихо плачеше.
След няколко мига Гардънър попита:
— И после?
— После ти се появи, точно навреме, за да ме хванеш преди да припадна — издекламира Андерсън със смях.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Питър умря на 28 юни — рече Андерсън. Нямаше голяма практика като лъжец, ала реши, че е успяла да го произнесе равно и естествено. — Това е последният ден, който си спомням ясно и последователно. До твоето появяване снощи. — Тя се усмихна открито и невинно на Гардънър, но това също беше лъжа — нейните ясни, последователни, съзнателни спомени свършваха предишния ден, на 27 юни, когато бе застанала над онова титанично нещо, заровено в земята, стиснала дръжката на лопата. Те свършваха, когато беше прошепнала: „Всичко е наред“ и бе започнала да копае. Имаше още за разказване, наистина, всякакви видове още, ала не можеше да си ги спомни в последователност, а онова, което можеше, имаше нужда от редакция… от внимателна редакция. Например, не можеше да каже на Гард истината за Питър. Не още. „Те“ й бяха казали, че не бива, но по този въпрос не й бяха необходими никакви указания.
Те също й бяха казали, че Джим Гардънър трябва да бъде наблюдаван много, много внимателно. Не за дълго, разбира се — скоро Гард щеше да бъде
(„част от нас“)
в екипа. Да. И щеше да е „страхотно“ като влезе в екипа, защото ако имаше на света човек, когото Андерсън обичаше, то това беше Джим Гардънър.
„Боби, кои са «те»?“
Томичукалата. Тази дума, която бе изплувала като сребърен мехур от странната непроницаемост на неговия мозък, вършеше работа не по-зле от която и да е друга, нали? Определено. По-добра беше от някои.
— И сега какво? — попита Гардънър, като запали последната й цигара. Изглеждаше едновременно замаян и съсредоточен. — Не твърдя, че мога да преглътна всичко това… — той кратко и налудничаво се засмя. — Може би просто гърлото ми не е достатъчно голямо, за да мине цялото наведнъж.
— Разбирам те — каза Андерсън. — Мисля, че главната причина да си спомням толкова малко за последната седмица, е, защото всичко е толкова… невероятно. Като че ли мозъкът ти е вързан за реактивна шейна.
Не й беше приятно да лъже Гард; чувстваше се неловко. Но скоро с всички лъжи щеше да бъде свършено. Гард щеше да бъде… щеше да бъде…
Ами… убеден.
Когато види кораба. Когато го „усети“.
— Независимо доколко вярвам или не вярвам, предполагам, че съм принуден да повярвам в по-голямата част.
— „Като елиминираш невъзможното, онова, което остава е истината, колкото и да е невероятна.“
— И това взе от мен, нали?
— Като форма. Нямаше дори да разбера какво е, ако не те бях чувала да го казваш един, два пъти.
Гардънър кимна.
— Е, струва ми се, че отговаря на нашето положение сега. Ако не повярвам на доказателствата, които дават сетивата ми, трябва да реша, че съм луд. Макар че, Бог ми е свидетел, по света има достатъчно хора, които с радост биха удостоверили, че съм точно такъв.
— Ти не си луд, Гард — изрече тихо Андерсън и сложи ръка върху неговата. Той обърна своята и я стисна.
— Ами… нали знаеш, мъж, който е прострелял жена си… има хора, които биха казали, че това е много убедително доказателство за лудост. Нали?
— Гард, това стана преди осем години.
— Разбира се. И онзи човек, дето го ударих с лакът в гърдите — беше преди осем „дни“. Освен това преследвах един мъж из хола и столовата на Арбърг с чадър, разказах ли ти? Поведението ми през последните няколко години е изключително саморазрушително…