Ровът сега беше дълъг седемдесет метра и бе по седем метра широк и в двата си края. В средата се разширяваше до към десет метра, за около петнайсет метра от цялата дължина на прореза — това разширение оформяше нещо като женски хълбоци, видени в силует. Сивият горен край на кораба, с вече триумфално изложена на показ заобленост, се издигаше от уширението като дъното на гигантска стоманена чаена чинийка.
— Господи Боже! — възкликна отново Гардънър. — Погледни това нещо.
— „Направила“ съм го — каза Боби и по устните й заигра лека, отнесена усмивка. — Повече от седмица го гледам. Най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. То ще разреши много от проблемите ни, Гард. „И дойде човекът на кон, който яздеше безспир…“
Просека през мъглата. Гардънър погледна към Андерсън, която май се носеше из тъмните места, откъдето бе дошло това невероятно нещо. Изразът върху лицето й накара кръвта му да се вледени. Очите й не бяха просто зареяни. Те представляваха празни прозорци.
— Какво искаш да кажеш?
— Ммм? — Андерсън се огледа, като че ли се събуждаше от дълбок сън.
— Какво искаш да кажеш с този човек на кон?
— Имам предвид теб, Гард. И мен. Но струва ми се… мисля, че най-вече имам предвид теб. Слез тук долу и поогледай.
Андерсън бързо се спусна по склона, с лекотата и грацията на натрупания опит. Тя измина около десет метра преди да осъзнае, че Гардънър не я следва. Обърна се назад. Той беше станал от пъна, ала това бе всичко.
— Няма да те ухапе — окуражи го Андерсън.
— Така ли? А какво „ще“ ми направи, Боби?
— „Нищо!“ Те са „мъртви“, Гард! Твоите томичукала са „били“ съвсем истински, но са били „смъртни“, а този кораб е тук от поне петдесет милиона години. Ледникът го е заобиколил! Той го е покрил, ала не е могъл да го отмести. Дори всички тези тонове лед не са успели да го помръднат! Затова ледникът го е заобиколил. Можеш да погледнеш в изкопа и да „видиш“, като замръзнала вълна е. Доктор Борнс от университета би пощурял, ако научеше… но те са съвсем мъртви, Гард.
— Влизала ли си вътре? — попита Гардънър, без да помръдне.
— Не. Люкът… смятам, „чувствам“, че има такъв — все още е под земята. Ала това не променя нещата, които „знам“. Те са мъртви, Гард. „Мъртви“.
— Те са мъртви, ти не си влизала в кораба, но изобретяваш като Томас Едисън в период на вдъхновение, а можеш и да четеш мисли. Затова повтарям: какво ще направи той на „мен“?
И така, тя каза най-голямата лъжа от всичките — каза я хладнокръвно, без абсолютно никакво съжаление. Андерсън заяви:
— Нищо, което да не желаеш — и пак заслиза надолу, без да се обърне да види дали той я следва.
Гардънър се поколеба, главата ужасно го болеше. Накрая тръгна надолу след нея.
2
Превозното средство край рова беше старата камионетка на Боби, която преди бе представлявала голямо кънтри скуайър комби. Андерсън го беше докарала в Мейн от Ню Йорк, когато постъпваше в колежа. Това бе станало преди тринайсет години, а то и тогава не беше ново. Боби го кара до 1984, когато дори Елт Баркър от бензиностанцията на Шел, единственият гараж и ремонтна работилница в Хейвън, отказа да му сложи лепенка за преминат преглед. Тогава, след един уикенд безумна работа — през по-голямата част от времето бяха пияни и Гардънър все още смяташе, че само по чудо не успяха да се вдигнат във въздуха със старата горелка на Франк Гарик — те изрязаха покрива на комбито от гърба на предната седалка до края му и го превърнаха в подобие на камионетка.
— Глей кво стана, Гард, приятелче — гордо заяви Боби Андерсън, зяпнала в останките от комбито. — Направо си го спретнахме бомба.
После се преви надве и повърна. Гардънър я вдигна и я отнесе върху верандата (докато Питър неспокойно се вреше в краката му по целия път). Щом стигнаха там, тя припадна. Той я положи внимателно на пода и сам загуби съзнание.
Камионетката започна здравата да се бори с местните пътища, ала накрая предаде Богу дух. Андерсън я подпря на трупчета в единия край на градината, с изявлението, че никой не би пожелал да я купи дори за части. Гардънър си мислеше, че тя просто е сантиментална.
Сега камионетката беше възкресена — макар че изобщо не приличаше на същото превозно средство, като се изключат синята боя и останките от имитация на дърво отстрани, която едно време бе представлявала търговската марка на кънтри скуайър. Шофьорската врата и по-голямата част от предницата бяха изчезнали напълно. На тяхно място имаше странна смесица от приспособления за копаене и изгребване на пръстта. В разстроените очи на Гардънър камионетката на Андерсън сега приличаше на повредено детско багерче. Нещо, което напомняше гигантска отверка, стърчеше от предишното място на решетката. Машината сякаш бе сглобена изцяло от някой стар всъдеход Д-9.