„Боби, откъде взе тази машина? Как я придвижи от мястото, на което беше, дотам, където е сега? Боже милостиви!“
И все пак всичко това, колкото и да беше забележително, успя да задържи погледа му само за няколко мига. Той се запъти през разкопаната земя към застаналата наблизо Боби, бръкнала с ръце в джобовете, загледана надолу в земната цепнатина.
— Какво мислиш, Гард?
Той не знаеше какво мисли, а и без това не бе способен да говори.
Надолу изкопът достигаше действително изненадваща дълбочина: девет, десет метра, предположи той. Ако слънчевите лъчи не падаха под подходящ ъгъл, нямаше да вижда дъното на рова изобщо. Между стените на изкопа и гладкия корпус на кораба имаше пространство от около метър. По корпуса не се забелязваше нищо. Нямаше никакви цифри, символи, рисунки или йероглифи.
В дъното на изкопа нещото изчезваше в земята. Гардънър поклати глава. Отвори уста, откри, че все още няма думи и пак я затвори.
Онази част от корпуса, в която първоначално Боби се бе препънала, след което беше опитала да я разклати с ръка — мислейки, че може да е консервна кутия, останала след прекаран от дървосекачи уикенд в гората — сега се намираше право пред носа на Гардънър. Той лесно можеше да се пресегне през еднометровото пространство и да я хване, както бе направила самата Андерсън само преди две седмици… с тази разлика: когато Андерсън за първи път докосна повърхността на този кораб в земята, тя се бе намирала на колене. Гардънър стоеше прав. Той съвсем бегло беше отбелязал подробностите по този склон — грубият, кален терен, дърветата, отсечени и захвърлени настрани, пъновете, измъкнати като гнили зъби — ала след като направи тези моментни наблюдения, той престана да им обръща внимание. Щеше да ги огледа по-задълбочено, ако Андерсън му бе казала каква част от хълма тя просто я отряза. Възвишението затрудняваше изваждането на нещото… затова тя просто премахна половината от страната му, за да си улесни работата.
„Летяща чиния“, помисли безсилно Гардънър. „Аз «съм» скочил. Това е предсмъртна фантазия. Всеки миг ще се свестя и ще открия, че се опитвам да вдишам солена вода. Всеки миг вече. Само още някаква си секунда.“
Ала нищо подобно нито стана, нито щеше да се случи, защото всичко беше „реалност“. Действително бе летяща чиния.
И някак това беше най-лошото. Не космически кораб, чужда ракета или извънземно превозно средство. То бе „летяща чиния“. Те бяха развенчани от Военновъздушните сили, мислещите учени, психолозите. Никой самоуважаващ се автор на научна фантастика не би използвал такова нещо в разказа си, а ако го направеше, никой самоуважаващ се редактор не би докоснал този разказ и с петметрова тояга. Летящите чинии бяха излезли от употреба в жанра горе-долу по същото време като Едгар Райс Бъроуз и Отис Адълбърт Клайн. Те бяха най-старият майтап от книгите. Летящите чинии бяха нещо повече от демоде, самата идея беше шега, на която се отделяше внимание само от откачените, религиозните ексцентрици и, разбира се, таблоидните вестници, където всеки седмичен пакет от новини трябваше да съдържа поне една чиниеста история, от рода на ШЕСТГОДИШНО МОМИЧЕНЦЕ БРЕМЕННО ОТ ПРИШЪЛЦИ С ЛЕТЯЩА ЧИНИЯ, РАЗКАЗВА ОБЛЯНАТА В СЪЛЗИ МАЙКА.
Всички подобни разкази, по някакви непонятни причини, изглежда водеха началото си от Бразилия или Ню Хампшир.
И все пак точно това се намираше тук — където си е стояло през цялото време, докато столетията са минавали над него като мигове. Изведнъж му хрумна един ред от Битие и го накара да потръпне, като че ли леден вятър бе лъхнал край него: „В онези дни на Земята имаше великани“.
Той се обърна към Андерсън, а очите му почти молеха.
— Истинска ли е? — можеше само да шепне.
— Истинска е. Докосни я.
Тя почука по корпуса, който издаде звук като от удар с юмрук по махагон. Гардънър посегна… и пак си дръпна ръката.
По лицето на Андерсън като сянка премина разочарование.
— Казах ти, Гард — няма да те ухапе.
— Няма да ми направи нищо, което да не желая.
— Точно така.
Гардънър си помисли — доколкото беше в състояние да мисли при сегашното си безумно притеснение, — че някога вярваше същото за алкохола. Беше чувал хора — повечето от тях сред неговите студенти в колежа през началото на седемдесетте — да казват същото и за най-различни наркотици. Много от тях бяха завършили в клиники.
„Кажи ми, Боби, ти искаше ли да работиш, докато припаднеш? Искаше ли да изгубиш толкова много от теглото си, че да заприличаш на жив скелет? Предполагам, че всичко, което действително желая да науча е, дали ти се опитваш да ми повлияеш, или на теб самата ти влияят? Защо излъга за Питър? Защо не чувам птици в тази гора?“