— Хайде — търпеливо го подкани Боби. — Имаме доста неща да обсъдим и трябва да вземем някои трудни решения, та не ми се ще на средата да заявиш, че си сметнал цялата работа за халюцинация, предизвикана от бутилката с алкохол.
— Гадно е да приказваш така.
— Такива са повечето неща, които действително се налага да бъдат казани. Изпадал си в делириум тременс преди. Знаеш го, както и аз.
„Да, но старата Боби никога не би го изтъкнала… или поне не по този начин.“
— Като го докоснеш, ще повярваш. Само това искам да кажа.
— Ама го правиш така, като че ли е важно за теб.
Андерсън неспокойно се размърда.
— Добре — предаде се Гардънър. — Добре, Боби.
Той се протегна и улови края на кораба, до голяма степен както Андерсън го бе хванала в онзи първи ден. Гард осъзна — прекалено ясно осъзна, — че по лицето на Боби се разля изражение на открито нетърпение. Това беше лицето на човек, който очаква избухването на бомбичка.
Почти едновременно се случиха няколко неща.
Първото беше усещане за вибрация, разпростиращо се из ръката му — от вида вибрации, които човек може да почувства, ако си постави дланта върху електрически стълб, съдържащ високоволтови жици. За миг плътта му сякаш изтръпна, като че ли вибрацията се разпространяваше с невероятно голяма скорост. После усещането премина. Щом изчезна, главата на Гардънър се изпълни с музика, но тя бе толкова силна, че приличаше повече на писък. В сравнение с нея, чутото предишната вечер изглеждаше като шепот — сега се чувстваше поставен в центъра на високоговорител, усилен до дупка.
Тъкмо си отваряше устата да изпищи, когато музиката спря, съвсем изведнъж. Гардънър знаеше песента, която бе популярна, докато беше в гимназията и по-късно изпя чутата част от припева, гледайки си часовника. Изживяването бе имало следната последователност: секунда или две високоскоростна вибрация; избухване на разцепваща ушите музика, продължила грубо към дванайсет секунди; после потеклата от носа кръв.
Само дето не беше правилно да се каже разцепваща ушите музика. Тя разцепваше „главата“. Изобщо не бе дошла откъм ушите му. Беше се забила в главата му от онова проклето парче стомана в челото.
Той видя, че Андерсън отстъпи слепешком назад, вдигнала отбранително ръце. Изразът на нетърпение се бе превърнал в изненада, страх, объркване и болка.
Последното нещо беше, че главоболието му изчезна.
Напълно и до край.
Но кръвта от носа му не просто потече, а направо рукна неудържимо.
3
— Ето, вземи. Господи, Гард, добре ли си?
— Ще се оправя — рече Гардънър с глас, леко приглушен от носната й кърпичка. Той я сгъна надве и я постави върху носа си, като силно я притисна под него. Отметна глава назад и лигавият вкус на кръв започна да изпълва гърлото му. — Имал съм и по лоши кръвоизливи от сегашния. — Така беше… но много отдавна.
Те се бяха дръпнали назад с около десет крачки от ръба на ямата и седяха върху едно повалено дърво. Боби го гледаше с тревога.
— Господи, Гард, не съм предполагала, че може да се случи „такова“ нещо. Вярваш ми, нали?
— Да — каза Гардънър. Той не знаеше точно „какво“ бе очаквала Боби… ала наистина не беше това. — Ти чу ли музиката?
— Не може да се каже, че я „чух“. Хванах я непряко от главата ти. Направо щеше да ме разкъса.
— Така ли?
— Да. — Боби се засмя, малко несигурно. — Когато съм сред много хора, аз ги изключвам…
— Успяваш ли да го направиш? — Той махна кърпичката от носа си. Беше подгизнала от кръв — можеше да я стисне в шепата си и от нея да потече кръв на ручейче. Но струята най-после намаляваше… слава Богу. Гардънър хвърли кърпичката и откъсна парче плат от ризата си.
— Да — отговори Андерсън. — Е… не съвсем. Не мога да изключа мислите им „напълно“, но мога да ги приглуша до степен да звучат като… ами като слаб шепот в дълбините на съзнанието ми.
— Направо невероятно.
— Просто е „необходимо“ — мрачно поясни Андерсън. — Ако не можех да го правя, предполагам, че никога повече нямаше да изляза от тази проклета къща. В събота бях в Огъста и си пооткрехнах съзнанието да видя какво ще бъде усещането.
— И разбра.