Андерсън измъкна една цигара от пакета и я запали. Очите й гледаха твърдо в Гардънър.
— Ето това съм аз. Учен идиот. Това е „всичко“, което съм и те ще го разберат. Тези неща — модифицирането на пишещата машина, поправката на бойлера — си ги спомням съвсем откъслечно. Когато ги „вършех“, всичко ми се струваше кристално ясно. Но после… — тя погледна умолително към Гардънър. — Разбираш ли?
Той кимна.
— Всичко идва от кораба, като радиопрограма от предавателна станция. Ала само защото радиото може да приема програмата и да я предава на човешкото ухо, ние не смятаме, че то „говори“. Правителството с радост ще ме грабне, след което ще ме заключи някъде и ще ме нареже на малки късчета, за да види дали не са настъпили и някакви физически промени… веднага щом застигналия ме нещастен случай им даде повод да ми направят аутопсия. Ето това е.
— Сигурна ли си, че не ми четеш мислите, Боби?
— Да. Но смяташ ли наистина, че някакви скрупули биха им попречили да затрият няколко души заради подобно нещо?
Гардънър бавно поклати глава.
— Следователно да послушам съвета ти означава да се стигне дотам — каза Андерсън. — Първо, викаш Даласката полиция; после попадаш в ръцете на Даласката полиция и накрая си убит от Даласката полиция.
Гард я погледна с безпокойство и каза:
— Добре, признавам, че сбърках. Но каква е алтернативата? Трябва да направиш „нещо“. Господи, това чудо те „убива“.
— „Какво?“
— Отслабнала си с петнайсет килограма, как е това като начало?
— Петнай… — Андерсън изглеждаше стресната и обезпокоена. — Не, Гард, изключено. „Седем“ може би, ама аз и без това взимам витамини и…
— Иди да се претеглиш — предложи Гардънър. — Ако мръднеш стрелката над четирийсет и седем, дори с обувките на краката, ще изям скалата. Загубиш ли още някой килограм, ще се разболееш. В състоянието, в което се намираш, можеш да получиш сърдечна аритмия и да умреш за два дни.
— Имах нужда малко да поотслабна. Пък и бях…
— …прекалено заета, за да се храниш, това ли щеше да кажеш?
— Е, не точно с тези ду…
— Като те видях снощи, приличаше на човек, оцелял от Батаанския марш на смъртта. Разбра кой съм, но това беше „всичко“. И все още не си на себе си. Пет минути след завръщането ни от гората, където ходихме да гледаме твоята действително забележителна находка, ти ме питаше дали вече си ме водила да я видя.
Погледът на Боби още беше забит в масата, ала той можеше да види изражението й: упорито и враждебно.
Гард нежно я докосна.
— Искам само да кажа, че колкото и да е чудесно онова нещо в гората, то е повлияло ужасно на тялото и мозъка ти.
Боби се дръпна от него.
— Ако намекваш, че съм луда…
— Не, не твърдя, че си луда, за Бога! Но „може“ да полудееш, ако не намалиш темпото. Нали не отричаш, че има моменти, които ти се губят?
— Подлагаш ме на кръстосан разпит, Гард.
— За жена, която само преди петнайсет минути ме е помолила да й дам съвет, ти си дяволски проклето враждебен свидетел.
Те се изгледаха гневно през масата за миг.
Андерсън се предаде първа.
— Не е вярно, че ми се губят моменти. Не се опитвай да приравниш нещата, които се случват с теб, когато пиеш прекалено много, с онова, което става с мен. Не е същото.
— Няма да споря за подробностите, Боби. Само се опитваш да ми отвлечеш вниманието и го знаеш. Онова нещо там е опасно. Това ми се вижда важно на мен.
Андерсън вдигна поглед към него. Изражението й беше непроницаемо.
— Мислиш, че това е важното — изрече тя и думите й не прозвучаха нито въпросително, нито утвърдително — те излязоха съвсем равно и безизразно.
— Ти не само си взимала или получавала идеи — продължи Гардънър. — Била си „принуждавана“.
— Принуждавана — изражението на Андерсън не се промени.
Гардънър си потърка челото.
— Да. Както лошият и глупав стопанин може да принуждава коня си да върви все напред и напред, докато увисне мъртъв на хамута… а после да се изправи над него и да го бие с камшик, задето е имал наглостта да умре. Подобен човек е опасен за конете, а онова, което е в кораба… смятам, че е опасно за Боби Андерсън. Ако не бях дошъл…
— Какво? Какво щеше да стане, ако не беше дошъл?
— Мисля, че още щеше да се намираш там, работейки ден и нощ, без да се храниш… и докъм края на седмицата щеше да бъдеш мъртва.