— Не съм на това мнение — студено възрази Боби, — но само заради спора, да приемем, че си прав. Сега отново съм на себе си.
— Ти „не“ си на себе си и „не“ си добре.
Онова мулешко изражение пак се появи на лицето й, целият й вид говореше, че Гард приказва глупости и тя няма намерение да го слуша.
— Чуй ме — настоя Гардънър. — Съгласен съм с теб за едно. Това е най-голямото, най-важното и най-шашващото нещо, което някога се е случвало. Когато всичко се разбере, заглавията в „Ню Йорк Таймс“ ще накарат вестника да изглежда като списание „Нешънъл Инкуайър“. Хората ще си сменят скапаните „религии“ заради него, знаеш ли това?
— Да.
— Не става дума за буре с барут, а за атомна бомба. „Това“ знаеш ли?
— Да — рече отново Андерсън.
— Тогава престани с тази попикана физиономия. Ако ще говорим, хайде, по дяволите, да „говорим“.
Андерсън въздъхна.
— Да. Добре. Извинявай.
— Признавам, че не бях прав да викаме Военновъздушните сили.
Те заговориха заедно, после заедно се разсмяха и това беше хубаво.
Все още усмихнат, Гардънър каза:
— „Нещо“ трябва да се направи.
— Съгласна съм.
— Но, Боби… Господи! Мен са ме късали на химия и едва
изкарах по физика. Не знам точно как, ама смятам, че трябва да бъде… ммм… обезвредено или заглушено.
— Имаме нужда от специалисти.
— Точно така! — хвана се за думата Гардънър. — Специалисти.
— Гард, всички специалисти юридически работят за Даласката полиция.
Гардънър махна отвратено с ръка.
— Сега, като си тук, аз ще се оправя. Знам го.
— По вероятно е да стане обратното. На „мен“ да започнат да ми се губят моменти.
Андерсън заяви:
— Мисля, че си струва риска.
— Вече си решила, нали?
— Решила съм какво „искам“ да правя, да. А то е да си мълча и да довърша разкопките. Няма да е нужно дори да го изкопавам цялото. Смятам, че стигна ли — „стигнем“ ли, надявам се — на още петнайсетина метра дълбочина, ще се натъкнем на люк. Ако успеем да влезем вътре… — очите на Боби заискриха и Гардънър усети че и в собствените му гърди се надига подобно вълнение при тази мисъл. Всички съмнения на света не можеха да удържат това вълнение.
— Ако успеем да влезем вътре? — повтори Гардънър.
— Ако успеем да влезем вътре, ще можем да стигнем до контролното табло. А ако успеем да направим това, смятам направо да отлепя този разбойник от земята.
— Мислиш ли, че можеш да го направиш?
— „Знам“, че мога.
— И после?
— За после не знам — вдигна рамене Боби. Това беше най-добрата и най-ефикасна лъжа, която бе изрекла досега… ала Гардънър „усети“, че е лъжа. — По-нататък ще видим, нищо повече не знам.
— Но твърдиш, че аз трябва да взема решение.
— Да. Що се отнася до външния свят, всичко, което мога да направя, е да продължа с опазването на тайната. Ако ти решиш да говориш, как бих могла да те спра? Да те застрелям със старата пушка на чичо Франк? Не бих могла. Вероятно героиня от някоя моя книга би го направила. „Аз“ не мога. Това, за жалост, е истинския живот, в който няма никакви истински отговори. В истинския живот, предполагам, просто ще стоя тук и ще те гледам как тръгваш. Но когото и да повикаш, Гард — учени от университета в Ороно, биолози от лабораториите Дженингс, физици от Масачусетския технологически институт — когото и да повикаш, ще се окаже, че „всъщност“ си повикал Даласката полиция. Резултатът ще бъде хора с пушки, които ще се изсипят тук, заедно с камиони пълни с бодлива тел. — Тя леко се усмихна. — Поне няма да ми се налага да ходя в онази тайна медицинска лаборатория сама.
— Така ли?
— Да. Сега и ти си вътре. Когато дойдат да ме отведат, ти ще бъдеш на седалката до мен. — Вялата удсмивка стана по-широка, ала все още й липсваше добро настроение. — Добре дошъл в маймунската клетка, приятел. Не се ли радваш, че дойде?
— Очарован съм — заяви Гардънър и изведнъж двамата се разсмяха.
8
Когато смехът им замря, Гардънър откри, че атмосферата в кухнята на Боби значително се е подобрила.
Андерсън попита:
— Какво мислиш, че ще стане с кораба, ако Даласката полиция се добере до него?
— Чувала ли си някога за Хангар 18?
— Не.
— Според слуховете, Хангар 18 трябва да е част от военновъздушна база край Дейтън. Или Дирборн. Или някъде другаде. Където и да е, в Щатите. Предполага се, че там се намират труповете на пет дребни човечета с рибешки лица и хриле на вратовете. Пришълци. Това е просто един от слуховете, които се разправят, както и че някой намерил глава на плъх в сандвича си от закусвалнята или че в нюйоркските канали има алигатори. Само че сега аз почвам да се питам дали „наистина“ е слух. Във всеки случай, мисля че това ще е краят.