— Може ли сега аз да ти разкажа един от тези съвременни слухове, Гард?
— Давай.
— Чувал ли си някога за човека, който изобретил хапче, заместващо бензина?
9
Слънцето залязваше сред ярко великолепие от червено, жълто и пурпурно. Гардънър седеше върху един голям пън в задния двор на Боби Андерсън и го наблюдаваше. Бяха разговаряли през по-голямата част от следобеда, като ту дискутираха, ту спореха, ту се караха. Боби бе приключила разговора с изявлението, че пак е гладна като вълк. Тя приготви огромна купа със спагети и опече малко тлъсто свинско месо. Гардънър я последва в кухнята с желанието да продължи дискусията — из главата му мислите се търкаляха като топки по билярдна маса. Андерсън не му позволи. Тя предложи на Гард питие, което той — след дълга, замислена пауза — прие. Уискито се плъзна в гърлото му приятно и го накара да се чувства добре, но за секунда му се струваше, че не изпитва нужда от него — е, не чак „огромна“ нужда. Сега, докато седеше там, пълен с храна и алкохол и гледаше към небето, предположи, че Боби е била права. Вече бяха провели целия конструктивен разговор, който имаха да водят.
Беше дошло време да решава.
Боби бе погълнала невероятна вечеря.
— Ще повърнеш, Боби — предупреди Гардънър. Каза го сериозно и въпреки това не можа да сдържи усмивката си.
— Няма — отвърна спокойно Боби. — Никога не съм се чувствала по-добре. — Тя се уригна. — В Португалия това е комплимент за готвача.
— А след хубав секс… — Гард повдигна единия си крак и пусна въздух. Боби се разсмя от сърце.
Те измиха чиниите („Още ли не си изобретила нещо да се оправя с тях, Боби?“ „Ще го направя, само ми дай време“) и отидоха в малката, разхвърляна всекидневна — която не се бе променила много от времето на нейния чичо, — за да изгледат вечерните новини. Не ставаше нищо хубаво. Близкият изток пак пушеше от израелските въздушни нападения над сирийските сухопътни войски в Ливан (и бяха оцелили едно училище по погрешка — Гардънър се намръщи при кадрите с обгорени, пищящи деца), руснаците напредваха към позициите на афганистанските бунтовници, държавен преврат в Южна Америка.
Във Вашингтон Съвета за национална безопасност бе публикувал списък на деветдесет атомни съоръжения в трийсет и седем щата с проблеми по сигурността „от средни до сериозни“.
„От средни до сериозни, страхотно“, помисли си Гардънър, чувствайки старата безсилна ярост да се надига и размърдва, да го разяжда отвътре като киселина. „Ако загубим Топика, ще е средно. Ако гръмне Ню Йорк, тогава вече ще е сериозно.“
Той осъзна, че Боби го наблюдава малко тъжно.
— Продължава да те тормози, нали? — попита тя.
— Вярно е.
Когато новините свършиха, Андерсън каза на Гардънър, че си ляга.
— В седем и половина?
— Още съм гроги. — Така и изглеждаше.
— Добре. И аз самият ще се пъхна под завивките след малко. Чувствам се уморен. Тези два дни бяха направо откачена работа, но не съм съвсем сигурен, че ще успея да заспя, като знам как бръмчи из главата ми всичко това.
— Искаш ли валиум?
Той се усмихна.
— Видях, че още е там. Ще мина без него. Ти си тази, която е можела да вземе някое и друго успокоително през последните две седмици.
Цената на щата Мейн, за да се съгласи с решението на Нора да не го дава под съд, беше, че Гардънър трябваше да се включи в една напътстваща програма. Тя бе продължила шест месеца; валиумът очевидно щеше да трае вечно. Гардънър на практика не го беше взимал изобщо от около три години, ала от време на време — най-вече, когато се готвеше да пътува — изпълняваше рецептите. Иначе някой компютър можеше да изплюе името му и психологът да получи още някой и друг долар от съдилището на щата Мейн, за да го навести и да се увери, че главата му все още стои свита в приемливия размер.
След като тя си легна, Гардънър изключи телевизора и поседя малко в люлеещия се стол на Боби, зачетен в „Бизонските воини“. Не след дълго я чу да захърква. Гардънър подозираше, че хъркането на Боби също може да е част от конспирация, чиято цел е да го държи буден, но му беше все едно — Боби винаги бе хъркала, цената на един крив хрущял в носа, и това винаги бе дразнило Гардънър, ала снощи той откри, че някои неща могат да бъдат и по-лоши. Ужасната тишина, с която бе спала на кушетката, например. Това беше „много“ по-лошо.
Гардънър бе надникнал за миг вътре, намирайки Боби в много по-естествена за Боби Андерсън спяща поза, гола, като се изключи долнището на пижамата, със свободни малки гърди и изритано в безпорядък между краката одеало, едната ръка под бузата, а другата съвсем близо до лицето, с палец почти пъхнат в устата. Боби беше добре.