Ако бе неправилното решение, тя щеше да пръсне задната част на главата му и да зарови трупа в меката почва на края на градината. Щеше да й е страшно неприятно да го направи, но ако се наложеше, нямаше да се поколебае.
Андерсън хладнокръвно чакаше да настъпи моментът, с мозък, настроен на трудно доловимия поток мисли на Гардънър.
Малко оставаше вече.
11
„Това, което всъщност те плаши, е възможността да действаш от позицията на силата за първи път в нещастния си, объркан живот.“
Той седна по-изправено, а лицето му изразяваше силна тревога. Не е вярно, нали? „Разбира се“, че не е.
„О, Гард, знаеш, че е така. Ти подкрепяше дори бейзболни отбори, които бяха катастрофално без изгледи за победа. И не ти се налагаше да се безпокоиш, че някой от тях ще се класира за Световните Серии. Същото е и с кандидатите и каузите, които поддържаш, нали? Защото ако твоите политици никога не получат шанса да бъдат изпробвани, и на теб няма да ти се налага да откриваш, че новият шеф е същия като предишния, нали?“
„Не се страхувам. Най-малко пък от това.“
„Как не! Човекът на кон? «Ти?» Боже, каква смехория. Ти ще получиш сърдечен удар, ако някой те помоли да бъдеш човек на «детско велосипедче». Собственият ти живот не е бил нищо друго, освен постоянни опити да разрушиш всеки източник на сила, който си имал. Вземи брака си. Нора беше твърда, накрая ти се наложи да я простреляш, за да се отървеш от нея, ала когато залозите бяха направени, ти пак взе да се колебаеш, нали? Ти си човек, който при всяко положение успява да покаже, че е на висота. Докара се дотам да загубиш работата си като преподавател, като така се лиши от още един източник на сила. Вече дванайсет години прекарваш в изливане на достатъчно алкохол върху малката искрица талант дадена ти от Бога, за да успееш да я изгасиш. А сега това. По-добре бягай, Гард.“
„Не е честно! Кълна се в Бога, не е!“
„Така ли? А достатъчно ли е, за да си получиш заслуженото наказание?“
Може би. Вероятно. Във всеки случай той откри, че решението вече е взето. Щеше да се присъедини към Боби, поне за малко щеше да кара по нейния начин.
Безгрижната увереност на Боби, че всичко е само игра, не отговаряше много на изтощението и отслабването й. Това, което корабът в земята бе успял да направи на Боби, вероятно щеше да го причини и на него. Случилото се — или онова, което не бе успяло да се случи днес — нищо не доказваше; той не бе очаквал всички промени да настъпят изведнъж. И все пак корабът — и каквато сила се излъчваше от него — имаше огромен капацитет да върши добро. Това беше главното и… е, добре, „майната им“ на томичукалата.
Гардънър стана и се запъти към къщата. Слънцето бе залязло и здрачът вече изсивяваше. Гърбът му се беше схванал. Той се протегна, застанал на пръсти, и се намръщи, когато гръбнакът му изпука. Погледна покрай тъмния, мълчалив силует на тракторчето към вратата на бараката и новия й катинар. Помисли си да иде дотам и да се опита да надзърне през един от покритите с прах прозорци… но се отказа. Може би се страхуваше да не би от вътрешната страна на тъмния прозорец да изскочи бяло лице, чиято усмивка да разкрива смъртоносен пръстен от канибалски зъби. „Здрасти, Гард, искаш ли да се запознаеш с «истинските» томичукала? Ела вътре! Тук има много от нас!“
Гардънър потрепера — почти можеше да чуе как тънички, зли пръсти драскат по дъските. Прекалено много неща се бяха случили вчера и днес. Въображението му бе излязло от релсите. Тази вечер то не искаше да миряса. Не знаеше дали да се надява, че ще заспи или трябва да се пази точно от това.
12
Щом влезе веднъж вътре, безпокойството му започна да избледнява. Заедно с него си отиде и част от жаждата му за алкохол. Той си съблече ризата и надникна в стаята на Андерсън. Боби лежеше точно както я бе оставил, с напъхано между ужасно слабите крака одеало, с отметната настрани ръка, похъркваща.
„Дори не е помръднала. Господи, трябва да е страшно уморена.“
Гардънър си взе един продължителен душ, като пусна горещата вода, колкото посмя по-силно (което с новия бойлер на Боби означаваше, че завъртя крана само на пет градуса встрани от ледено студената). Когато кожата му започна да става червена, той излезе изпод душа в една баня, изпълнена с пара като Лондон в хватката на мъгла от разказите за Шерлок. Избърса се, изми си зъбите с пръст — „трябва да се погрижа за някои запаси тук“ — и отиде да си легне.
Докато се унасяше, откри че пак мисли за последното, което Боби бе споменала по време на разговора им. Тя смяташе, че корабът в земята е започнал да влияе на хората от градчето. Когато я помоли да му даде някакъв пример, тя се разсея и смени темата. Гардънър предполагаше, че в тази луда история, всичко беше възможно. Макар имотът на стария Франк Гарик да бе усамотен, той се намираше почти точно в географския център на района. „Съществуваше“ селище Хейвън наистина, но то беше на седем километра по на север.