Ала Гард продължи да се приближава, защото в сънищата човек не винаги може да се контролира. Той продължи да се приближава, като вече не искаше да поглежда вътре, както не би искало и детето, което на Бъдни вечер гледа през прозореца на спалнята си, ако види че дядо Коледа се спуска по покрития със сняг покрив от другата страна на пътя, стиснал по една отрязана глава във всяка от облечените си с ръкавици ръце, и как, още капещата от разръфаните вратове кръв, вдига пара на студа.
„Недейте, моля ви, недейте…“
Но продължи да се приближава и щом навлезе сред това зелено сияние, в главата му нахлу рок музика с парализираща, разкъсваща мозъка сила. Сега беше Джордж Търогуд с „Дистройърс“ и Гард знаеше, че когато Джордж започне да свири с онази негова невероятна китара, мозъкът му ще завибрира за миг в убийствена хармония, а после просто ще експлодира като стъклените чаши в къщата, за която бе разправял на Боби едно време.
Всичко това нямаше значение. Важен беше само страхът — страхът от томичукалата в бараката на Боби. Той ги усещаше, почти можеше да ги „помирише“, наситена, електрическа миризма като от озон или кръв.
И… странните звуци, сякаш се плискаше някаква течност. Чуваше ги дори през оглушителната музика в главата си. Напомняха за работеща старовремска пералня, само че шумът не беше от вода, а от нещо, което звучеше лошо, лошо, „лошо“.
Щом се изправи на пръсти, за да погледне в бараката, цялото му лице стана зелено като лицето на труп, изваден от плаващи пясъци. Джордж Търогуд започна да свири на китарата си, Гардънър запищя от болка… и „тогава“ главата му се пръсна. Той се намери седнал в старото двойно легло на стаята за гости, гърдите му бяха покрити с пот, а ръцете му трепереха.
Гард легна отново и си помисли: „Господи! Ако ще сънуваш кошмари за нея, по-добре утре иди и погледни вътре. Освободи съзнанието си.“
Очакваше решението му да предизвика още кошмари; легна си пак с мисълта, че този е само първия. Но не сънува нищо повече.
„Тази“ нощ.
На другия ден се присъедини към Боби на изкопа.
КНИГА ВТОРА
СКАЗАНИЕ ЗА ХЕЙВЪН
ЕДНО: ГРАДЪТ
1
Преди да стане Хейвън, градът беше сменил четири други имена.
Като населено място историята му датира от 1816 г., когато е бил известен под името плантацията Монтвил, собственост на някой си Хю Крейн, който през 1813 г. закупил имота от управата на Масачусетс, към чиято територия по онова време принадлежал и Мейн. Самият Крейн бил лейтенант от войната за независимост.
Всъщност названието на плантацията Монтвил било иронично. През целия си живот бащата на Крейн така и не успял да отиде по-далеч от Доувър и си останал лоялен привърженик на торите дори и след откъсването на колониите от Англия. Починал като дванайсетия граф на Монтвил. При нормални обстоятелства Хю Крейн вероятно би станал тринайсетия граф, понеже бил най-големият син, само че вбесеният му баща го лишил от наследство. Без да се смущава кой знае колко от това, Крейн продължил живота си и с насмешка се представял ту за първия граф на централен Мейн, ту за безимотен херцог.
Земята, която Крейн наричал плантацията Монтвил, била някъде около двайсет и два хиляди акра. След официалната й регистрация тя се превърнала в сто деветдесет и третия град на масачусетската област Мейн. Крейн я закупил, защото изобилствала от дървен материал и се намирала едва на двайсетина мили от градчето Дери, откъдето трупите се пускали по реката към морето.