— Искам най-напред да ти покажа нещо, момче! Да вървим към овчето стадо, при Тео!
Пеша пътят дотам беше доста дълъг.
Тео, който видя тримата да се приближават, ги посрещна на известно разстояние с коня си и когато застанаха един срещу друг, двамата близнаци седнаха на земята. Тъй като жената последва примера им, накрая и Харка стори същото.
Томас започна да развързва вързопа си.
— Гледай, Хари, виж тези боброви кожи! Какво ще кажеш за тях?
Харка огледа и опипа кожите.
— Добри са.
— И аз така казвам! Прекалено добри за Стария Абрахам. Затова и не му ги дадохме. Ще стане от тях зимна дреха, няма да е дебела като от бизонска кожа, но поне ще бъде мека и топла! Ти какво ще кажеш?
— Добра ще е.
— Кожите са кроени вече за мене, но аз имам още от тях, достатъчно са ми. Съший на момчето една дреха от тях, жено! Ето… всичко съм донесъл. Ако ти не беше дошла с нас, жено, сам щях да ушия дрехата за момчето.
— Тогава помогни ми, Томас, за да стане по-бързо. Аз трябва да се върна в къщата.
— Да, да! Мъжът ти е строг човек. Не му забелязвай, Хари. Адамсън е станал голям циция, защото е загубил в родината си и земя, и дом… не могъл да плаща повече лихвите на заема, който бил получил. Затова сега го е страх повече за имота, отколкото за живота му. Но аз ще се справя с него. Той иска да забогатее, решил е да стане богат селянин. Само че започва доста стиснато. Но както и да е, все пак е по-добър от кожарската фирма.
Томас и жената работеха сръчно. Скоро дрехата от боброви кожи за Харка беше готова. Козината беше обърната навътре; така се обличаха обикновено индианците през зимата.
— Ехе! — Томас разглеждаше резултата от общия им труд доволен. — А ето ти още две кожи, тях ще ги вземеш със себе си и ще си ги вържеш около краката, когато стане много студено!
— Хау!
— Ето ти и храна, не я забравяй! Баща ти не бива да каже, че сме те оставили да гладуваш!
Станаха. Харка погледна благодарно брадатите близнаци и жената, после бързо се извърна и изтича към коня си. Кожената дреха облече веднага, а лятната и двете боброви кожи завърза заедно със завивката си от бизонска кожа около тялото на мустанга. Завивката му най-после беше изсъхнала съвсем и не беше се втвърдила от мокрото, защото беше много старателно ощавена. Харка яхна сивия си жребец, нададе ясен вик и се понесе на коня в южна посока.
Жената се върна в къщата. Макар че доста се беше забавила навън, Адамсън не каза нищо и чак след известно време, когато тя смени превръзката на раната му, рече сякаш между другото:
— Момчето и на мен ми хареса, но няма смисъл да се наемат индианци за ратаи. Те са непостоянни като циганите и са много твърдоглави.
Жената не отговори нищо.
Томас и Тео проследиха Харка навън в прерията, докато изчезна от погледа им.
— Какво ли се е случило с тях, бих искал да знам — помисли Тео на глас, когато се залови отново за работата си заедно с Томас.
— Отначало бащата искаше да дойде с нас, после не дойде, а сега момчето тръгва само да го търси. Горкото хлапе!
— Горкото хлапе!
С това разговорът бе приключен.
Ловджийското куче, което Харка бе спасил през нощта от вълците, потича известно време подир младия ездач, накрая обаче все пак се спря в двоумение и пое обратно.
Около Харка отново се простираше безкрайната самотна прерия. Той си пое дълбоко дъх и отърси рамене, сякаш трябваше да отхвърли нещо от плещите си.
Не мина много време и градобитният район остана зад гърба му. Бурята се беше разразила само над ограничена местност. Към пладне той стигна коритото на един изсъхнал поток. Тъй като изглеждаше, че там доскоро бе текла вода, той пое нагоре с надеждата, че в извора има още вода, и предположението му се оказа вярно. Излетна се между храстите край бреговете на потока и двамата със сивия жребец си наваксаха пропуснатата през нощта почивка. Но преди още слънцето да залезе, Харка пак тръгна на път.
Отново бе навлязъл в централните райони на земите, населявани от племената на тетон-дакота, там, където извираха потоците и реките, чиито води се вливаха на изток в Мисури. До северните предпланини на Черните хълмове му оставаха още повече от четири дни път, но баща му сигурно бе прекарал лятото в южните райони на планинския масив. Търсенето беше трудно и несигурно.
Всяка заран, когато месецът избледняваше, небето се покриваше със сиви облаци. Въздухът беше влажен и Харка усещаше, че скоро ще завали сняг. Мустангът пасеше при всяко спиране всичко, каквото можеше да се яде. Инстинктът му подсказваше, че му предстояха гладните зимни дни. Ако нямаше ездач, той сигурно би потеглил като дивите мустанги и бизоните на юг. Харка откри по пътя следите на големите стада коне, а също и пресни следи по един стар бизонов път. Но той старателно ги избягваше, за да не срещне дакота.