Една заран забеляза на хоризонта обраслите с гори планини, които търсеше. Те се издигаха като тъмни острови над безкрайната прерия. Същата тази сутрин падна и първият сняг. Снежинките се въртяха по посока на вятъра, който духаше откъм гърба на Харка и беше толкова силен, че ездачът се чувствуваше като повдигнат и носен напред. Харка се надяваше с цялото си сърце, че всичко ще свърши добре. Бурите, които бушуваха над тревните степи, бяха опасни. Беше крайно време да достигне гората, която щеше да го приюти. През деня обаче не смееше да се приближи, защото по дърветата можеше да има наблюдателни гнезда на дакота. Засега снежната буря все още му беше защита. Когато тя утихна обаче, той се криеше в ниските долини зад леките възвишения и така губеше много време чрез тези заобикаляния. Искаше да се приближи към гората нощем, и то едва като провереше пешком всички следи в снега.
Снегът поглъщаше лунната и звездната светлина. Харка съжаляваше, че няма бяла вълча кожа, която да му служи за маскировка, но нямаше как да си я набави. Нямаше друг изход, освен да използува както досега разумно местността. Речната долина, която извиваше на север около скалния масив, беше благоприятна за него. Щом стигна с коня си до нея, той отново започна да се движи по-свободно, пък и можеше да засища глада си с риба и да пести запаса си от храна.
Най-после навлезе в гористите склонове на планината. Сега конят вече го затрудняваше. Мустангът оставаше подире си много нежелани следи и не можеше да се движи из тези места по-бързо, отколкото един индианец пешком. Ала Харка не искаше да се раздели със своя сив жребец и затова ту го яздеше, ту го водеше за юздата. В гората можеше по-лесно да се крие, но можеше и по-лесно да бъде изненадан. За несгодите на зимата гористата местност представляваше известна закрила. Тук снегът не беше покрил така високо земята, както сред откритата прерия. Дърветата спираха набезите на бурите. Имаше винаги дърва, за да си накладе огън, и навсякъде можеше лесно да намери вода. Сивият жребец можеше да гризе сочните кори на дърветата, когато земята беше покрита със сняг.
Харка достигна по-високите, по-стръмни и по-диви места на планината, където жителите на индианските биваци излизаха само на лов. Още не беше толкова студено, че да се страхува да спи, загърнат само в завивката си от бизонска кожа, защитен от дърветата и скалите. Тъй като бе изминал вече такова разстояние, без да го открият никакви дакота, той хранеше надеждата, че и занапред ще има успех. Свикна да обикаля, ядеше, когато му се искаше, и беше непрекъснато нащрек като дивеч, свикнал на много врагове. Смяташе за разумно да не се установява никъде за постоянно, а всеки ден да бъде на друго място. Така не оставаше никъде по много следи наведнъж и всеки би го взел за тръгнал за дивеч ловец.
Харка искаше да намери склона и онази защитена полянка, където бяха издигнати преди две зими шатрите на Мечата орда, преди племето да тръгне напролет под водачеството на Матотаупа към Конския поток. Близо до тази полянка се намираше пещерата, която криеше някаква тайна. През последната нощ преди вдигането на бивака Матотаупа искаше да разкрие на своя син тайната на една пещера, която всички смятаха за омагьосана. Поради странни обстоятелства обаче намерението му се бе осуетило.
В най-тайните си помисли Харка смяташе да намери още веднъж тази пещера. Може би щеше да му се удаде да открие нещо, по което да разбере, че тя е известна и на други хора. Може би и Матотаупа се стремеше към тази пещера, чиято тайна му беше известна и бе станала толкова съдбоносна за него. Може би Харка щеше да успее да намери край нея баща си или следите му.
Доверието му в искреността и невинността на баща му беше непоклатимо, но към Червения Джим, с когото Матотаупа сигурно се движеше заедно, у Харка се бе загнездило нарастващо недоверие, откакто ги бяха отлъчили.
Недоверието на Харка към Джим стигна дотам, че той смътно започна да подозира у него желание да шпионира около омагьосаната пещера и Харка изпитваше непреодолим стремеж да си изясни докрай и напълно тези въпроси, които бяха станали решителни за съществуването му.
Бавно, по много заобиколни пътища младият индианец се приближаваше към южните склонове на скалния масив. Следите, които откриваше, го предпазваха от многобройните дакота, които навярно се бяха настанили за презимуване в горите и идваха по тези места на лов. Затова той се оттегли на още по-голяма височина сред странно издигащи се скали. Оттам неведнъж достигаше в непосредствена близост до пещерата и се приближаваше до полянката, където преди две години Мечата орда бе издигнала своите шатри. Силна буря, която бе повалила много дървета, съвсем бе променила местността и Харка разбра, че полянката и изобщо целият този склон засега бе останал необитаем. Той не намери наблизо и следи от ловци, но откри следите на сам свободен кон с неподковани копита. Проследи тази следа, тъй като тя му се стори много странна, но не можа да открие животното. Стари и нови следи се преплитаха разбъркано и Харка се отказа засега да търси, тъй като това щеше да му отнеме много време. Беше се убедил, че мустангът се движи без ездач.