Една нощ младият индианец най-сетне реши да влезе в пещерата. Входът и разстоянието до подземния водопад му бяха познати. Тъй като разчиташе, че ще се наложи да остане по-дълго време в пещерата, той отведе сивия си жребец на една слабо заснежена горска поляна, където конят намери по-добра храна от много дни насам и която сигурно нямаше скоро да напусне. Случеше ли се подобно нещо обаче, Харка можеше лесно да го намери по следите в снега. Затова той остави мустанга свободен да се разхожда и да пасе, махна и юздата от долната му челюст. Завивката от бизонска кожа обаче, която Харка нямаше да може да използува при проникването си в пещерата, остана завързана за тялото на мустанга. Така преди още да се спусне мракът, Харка се отправи към входа на пещерата. Входът се разтваряше посред една отвесна скала, която се издигаше право нагоре от гористия склон. За самотен пътник беше трудно да се изкатери отдолу, тъй като скалата беше издадена напред над самия вход към пещерата. Най-просто беше да се завърже ласо на едно дърво, израсло над отвесната скала, и да се спусне човек по него до една издатина в скалата, от която можеше после без много трудности да се заобиколи друга издатина и да се проникне във входа. По този път беше минал преди година и половина Матотаупа заедно със своя син и сега Харка реши да мине пак оттам. Преди това обаче той се покатери по едно високо дърво, непосредствено под отвесната скала, за да може оттам да обгледа през клонака скалата и черната дупка, зиналата паст на пещерата, от която през това студено годишно време сякаш излизаше топъл дъх. Харка обхождаше с поглед всеки метър, всеки половин метър, почти всяка педя от отвесната стена, от мъха, който се мъчеше да поникне по някои места, по спускащите се от горната страна коренища на дърветата и растящите около тях виещи се растения. Нищо по тях, и най-малко изменение дори не сочеше присъствието на човек.
Младият индианец се смъкна от дървото и се покатери по гористия склон на отвесната скала. Тук горската земя беше камениста, по нея можеше да се стъпва твърдо и макар склонът да беше много отвесен, сравнително леко можеше да се избегне оставянето на следи, тъй като и снегът се бе задържал само тук-таме. Нощта беше тъмна; месецът още не бе изплувал над върховете и само снегът блещукаше в мълчаливо съгласие с далечните звезди.
Изкрещя сова.
Харка си припомни, че и на времето, когато бе идвал тук заедно с баща си, бе извикала сова, но едва когато двамата индианци излизаха вече от пещерата. Случилото се през онази нощ бе направило толкова силно впечатление на момчето, че всяка подробност бе останала в съзнанието му.
Когато стигна над отвесната стръмна скала, той потърси същото дърво, където на времето баща му бе завързал ласото си. Харка прехвърли дългия кожен ремък през ствола и веднага му направи впечатление, че по кората не се бе задържал никакъв сняг, както по околните дървета. Навярно някой бе изчистил снега тук. Никое животно и никаква природна сила не би извършила това така старателно. Тук, предположи Харка, е идвал човек, и то след последния по-голям снеговалеж, следователно през последните шест дни. Каква нужда е имал непознатият да изчисти ствола на дървото от снега? Дали за да не може никой да открие по следите, че през това дърво е прехвърляно ласо?
Харка разсъждаваше, но реши, че не бива да се отклонява от намерението си. Опипа ствола с върховете на пръстите си, но не откри по гладката кора никакви драскотини или ожулване. Сега той прехвърли коженото си ласо през ствола, хвана здраво двата увиснали надолу края, залови се с крака о скалата и започна да се спуска така, във водоравно положение, свличайки се с ръце по ласото, надолу до издатината, върху която можеше да стъпи. После хвана единия край на ласото, издърпа го от дървото и внимателно го нави, за да го вземе със себе си. Ослушвайки се и оглеждайки се внимателно, той се покатери по издатината в скалата и стигна до входа на пещерата. Бързо скочи в тъмната дупка. Сега вече имаше добро прикритие.