Почака да усети дали нещо ще се раздвижи, но не се случи нищо. Тогава се изправи и започна да навлиза по-надълбоко. В пещерата капеше вода и Харка трябваше да заобикаля странните скални образувания, които се спускаха от тавана и израстваха от пода. Подът започна да се спуска надолу. Откъм вътрешността на планината се дочу някакво пеене и шумолене, което постепенно се усилваше. Харка знаеше, че това бяха подземните води. Той беше ловък и никакъв страх не го възпираше. Така се промъкваше доста бързо напред. Шумът ставаше все по-силен и накрая в ушите на Харка започна да бучи.
Сега той си спомни мига, в който на времето се бе приближил заедно с баща си към водата и сграбен от нещо неизвестно, бе повлечен почти заедно с водопада в дълбочината. И сега за миг той почувствува, че го обзема ужасът на смъртния страх. Затова продължи пътя си съвсем внимателно и като непрекъснато търсеше с крак и ръка сигурна опора и място, за което да се хване. Дори приклопи клепачи, за да не се издаде в мрака чрез святкането на очите, в случай че в пещерата има още някой, освен него.
Вече усети дребните капчици от водата, която се спускаше с огромна сила от скалата вдясно, прекосяваше коридора на пещерата и после се свличаше с грохот вляво в незнайни дълбочини.
Неочаквано ситните капчици дъжд пресекнаха. На Харка се стори, че нещо трябва да се бе придвижило пред него, макар че не можеше да си обясни на какво се дължеше това усещане. Стори му се, че надуши човек; имаше много силно обоняние, почти като на куче. Човекът, когото надуши сега, не беше индианец, а бял, облечен в дълго непрани, нагизнали в пот дрехи. Миризмата достигаше потискащо близо до него. Харка нямаше повече време за разсъждение. Обхванат от инстинктивна, заглушаваща всичко друго омраза срещу всеки възможен чужд натрапник и с чувството, че другият ще го нападне, ако той самият не нападне, Харка измъкна камата си.
Това беше оръжието, с което бе навикнал от дете, и затова ръката му се насочи по-бързо към него, отколкото към револвера, с който той се бе научил да си служи едва от една година насам. Заби ножа с всичка сила и улучи някакво тяло. Когато понечи да измъкне ръката си заедно с ножа със същата скорост, някой го сграби. Той беше облечен в дрехата си от боброви кожи, а лъкът беше преметнат през рамото му. Сграбчилите го ръце лесно намериха в какво да се вкопчат. Но както Харка не бе успял да забележи в мрака къде удря с ножа си, така и другият не бе успял да го хване добре. Харка изплъзна гъвкавото си тяло със светкавична бързина и бобровата му дреха остана в ръцете на другия. Какво се случи с лъка му в този миг той не знаеше. Едва освободил се, отново усети грамадното мощно миризливо тяло отпред и в същия миг над себе си. Той се хвърли на земята и се промъкна през обутите в груби обуща крака на другия, а оттам веднага и през водата, която течеше по пода на пещерата. Така достигна оттатъшния бряг. По сграбчването на непознатия и макар че бе успял да се изплъзне от ръцете му, Харка все пак бе усетил, че той самият бе по-слабият. Замисли се как да избяга. Но накъде? Не смееше да навлезе още по-надълбоко в пещерата, защото можеше да стигне място без изход или да се натъкне на някаква преграда, където врагът можеше да го настигне. Сигурно нямаше да стигне изхода без борба; между изхода и него стоеше непознатият, когото Харка не можеше да види, но който сигурно го дебнеше. Харка трябваше или да остави да го повлекат водите на водопада, или да се опита да се промъкне нагоре по пещерния ръкав, откъдето нахлуеше водата. Там поне щеше да остане в невидимата, свързана със сигурен изход част на пещерата. Да се остави да полети надолу заедно със силно бучащите води на водопада, се стори на Харка, въпреки всички опасности, най-приемливо, защото той бе видял на времето заедно с баща си отвън мястото в скалата, където водата излизаше, и баща му бе казал, че човек би могъл да се промъкне оттам в пещерата.
Тъй като сега можеше да разсъждава по-спокойно, отколкото в първия миг на неочакваната среща, Харка измъкна най-напред револвера си и дръпна предпазителя. В същото време се учуди защо другият не използува огнестрелното си оръжие, каквото белият човек сигурно притежаваше.
Младият индианец се облегна на стената, за да може при всички случаи да бъде прикрит откъм гърба. Може би другият стоеше само на една ръка разстояние от него. Очите му не се виждаха. Бученето на водата поглъщаше всеки по-слаб шум и Харка може би се бе излъгал, когато му се стори, че долавя задъхано дишане. Сега обаче усети отново лошата миризма пред себе си. Натисна спусъка, два пъти бързо едно подир друго, и гърмежите заглушиха с многократно ехо дори кънтенето на водопада. В същия миг някой изби оръжието от ръката му. Значи, лошо бе улучил. Другият имаше мечешка сила и бе навикнал да се бори. Харка успя обаче да го изненада още веднъж, използувайки смело мига. Докато неприятелските ръце искаха да се сключат около него като железни клещи, той скочи, издигна се нависоко, като блъсна при това с все сила врага в стомаха, успя да се хвърли върху раменете му и отскочи оттам с артистична сръчност нагоре по страничния ръкав на пещерата, откъдето водата се сгромолясваше в главния коридор. Непознатият изрева някаква ужасна псувня и по нея младият индианец веднага го позна. Мъжът, с когото той се бе бил, не можеше да бъде никой друг, освен Червения Джим. Когато отскочи нагоре, Харка усети, че другият се олюля от силната изненада. Може би бе паднал на земята. В този миг младият индианец не можа да разбере със сигурност какво бе станало. И без това сам беше в много трудно положение. Леденостудената вода се стовари върху главата му. Той се опита да се захване о нещо и се запъна здраво с ръце и колене вляво и вдясно. Това почти не му се удаде, ала опасността, която го грозеше, удвои силите му и той не се плъзна надолу, а се издърпа малко по-нагоре. Страничният ръкав стана по-полегат, но същевременно и по-тесен. Харка бързо се придвижи напред цял човешки бой. Беше запасил гърдите си с въздух, за да може да премине изпълнения с вода проход или да успее навреме да се изплъзне от него, без да се задуши.