Беше много студено и той трепереше от студ. Затова не остана седнал, а веднага се изправи, за да потърси коня си, върху тялото на който бе привързал завивката от бизонска кожа. Пътят до горската полянка, където бе оставил мустанга, беше дълъг. Харка се шмугна през зимната нощна гора. Сви най-напред по пътя към поляната, където се разполагаше бивакът на Мечата орда, преди да се изтегли към Конския поток. Тичаше бързо, но се стараеше да не оставя следи. Заобиколи този път скалата с главния вход към пещерата; тя се намираше на стотина метра по-високо от поляната, където искаше да отиде сега. Тъй като бе видял през последните дни, че поляната е необитавана и съвсем самотна, той използуваше само обикновените предпазни мерки. Когато стигна близо до мястото, се покатери по едно дърво. Клоните бяха голи и следователно не представляваха добро прикритие, но оттам за Харка се откриваше поглед над поляната, която се изкачваше в лек наклон към планината. Тя беше покрита с тънък пласт сняг, снежната покривка бе нашарена на места от следи на животни.
На горния край на поляната лежеше огромна канара. Върху самата поляна и сега, след две лета и една зима, опитното око все още можеше да открие местата, където на времето бяха забити дебелите колове, поддържащи чергилата на шатрите. Харка можеше да посочи с точност местата, където бяха стояли бащината му шатра и шатрите на заклинателя и на неговия другар Четан. Дори и вдлъбнатините на огнищата се очертаваха все още. Може би междувременно на същата поляна бяха дошли нови обитатели и чуждите шатри бяха стояли на старите места.
Всичко това занимаваше мислите на Харка, но много повече го занимаваше фактът, че неговият сив жребец бе пристигнал на тази поляна, която познаваше много добре отпреди, а край него стоеше втори неоседлан кон, малко по-охранен и по-горд мустанг, който Харка веднага позна. Беше едно от животните от някогашното конско стадо на баща му. Двата коня стояха един до друг и пасяха сговорно тревата, от която очистваха снега с предните си копита. Разсъмваше се. От изток слънчевите лъчи проникваха като златни стрели през клонаците на дърветата. Сенките се отдръпваха назад. И на поляната цареше тишина. Колко често бе посрещал Харка слънцето на тази поляна! Малкият поток, който се провираше на края на поляната през почвата, проблесна, озарен от слънчевите лъчи; по-надолу ромонеше реката, която заобикаляше скалния масив на юг. Там момчетата се бяха къпали и бяха играли. Сега всичко беше безлюдно.
Спомените завладяха Харка. Стори му се, че вижда Унчида, Уинона и майка си, която бе живяла тук в тяхната шатра, но когато керванът бе поел към Конския поток още преди започването на боя, бе убита от заблуден куршум на вражеските бойци на пани. Изграчи врана, но това не беше една от онези дванадесет врани, които стоят върху голо мъртво дърво, огрени от утринното слънце, и прекарват перата на крилете си през човките. Враната, която сега изграчи, изобщо не беше врана. Харка много добре познаваше нейния трикратен грач и отговори по същия начин.
В този миг край двата пасящи коня иззад едно дърво излезе бащата на Харка.
Плитките се спускаха отляво и отдясно пред раменете му. В косата му нямаше пера, ала по шевовете на високите му легини се виждаха коси от скалпове, черни коси от индиански скалпове. Облеклото му — дрехата от бизонска кожа, която стигаше до бедрата, и кожените мокасини бяха подходящи за зимата. В ръката си той носеше пушка. Застана високо изправен край своя кон и погледна нагоре към короната на дървото, където стоеше Харка. В косите му се бяха появили нови сиви кичури, чертите на лицето му се бяха врязали още по-дълбоко; около очите и устата бяха легнали сенки, които не изчезнаха от слънчевата светлина.
Харка се смъкна бързо по дървото, пусна се да падне на земята от последния клон и изтича към баща си.
Матотаупа разглеждаше сина си, измършавялото мускулесто момче с изподрана кожа и синини по раменете, напоените с вода дрехи. Погледите им се срещнаха и за всеки от двамата останаха открити въпроси, които не можеха да намерят отговора си веднага и може би изобщо не можеше да им се отговори с думи.
— Сам ли си, Твърдокаменни Харка?
— Сам.
Матотаупа беше ходил на лов. Месото беше сурово, но Харка закуси богато, защото беше гладен. Беше съблякъл мокрото си облекло, за да го остави да се изсуши на слънцето и вятъра. Седеше загърнат в завивката от бизонска кожа с изображенията на успехите на баща му като боен вожд на Мечата орда.