— Аз не съм сам — каза Матотаупа, щом свършиха с яденето. — Джим живее заедно с мен. Настанили сме се горе в омагьосаната пещера, там сме на сигурно място. Бойците на дакота ни смятат за духове и напуснаха местността.
— Нима и коня ти смятат за дух?
— Двата ни мустанга заедно — сигурно не. Може би мустангите ще привлекат Тасунка-витко насам. Аз още не съм успял да го намеря. Защо не си казал на Джим кой си?
Значи, баща му знаеше за тяхната борба!
— Срещнахме се в мрака. Нищо друго ли не търси Джим в тази пещера, освен да бъде на сигурно място?
— Никой не би го навел на друга мисъл. За него тази пещера представлява една скала и добро скривалище. Самият аз предложих да се настаним тук за през зимата. Ти ме разбираш. Лесно ли се справи с водопада?
— Хау.
— Джим е тежко ранен. Аз го превързах, но ще трябва да мине един месец, докато отново му се възвърнат напълно силите. Добре е, че ще бъдем вече трима. Ти защо напусна шатрите на сиксикау?
— По същата причина като тебе, татко. Ти застреля Елис. За белите мъже аз съм син на убиец. Докато още не съм станал боец, те биха могли да ме хванат според своите закони, за да ме възпитават.
— Ти не е трябвало да казваш на Стария Боб в Минеаполис, че смятаме да вървим при сиксикау. Той сигурно е съобщил на полицията. Той е предал и Джим на полицията.
Харка подскочи. Трудно му беше да се овладее така, както смяташе, че е длъжен да се държи пред баща си според възпитанието си. Затова гласът му прозвуча приглушено, когато отговори:
— Аз мълчах. Старият Боб не знаеше нищо. Един-единствен човек може да ни е предал… Джим.
— Замълчи! Той е моят бял брат и никога не би ме издал.
Харка потисна всяка по-нататъшна дума. У него обаче бушуваше възмущение и бесен яд срещу белия човек.
Баща и син поседяха още няколко минути мълчаливо един срещу друг. Всеки следваше собствените си мисли. Може би беше случайност, а може би не, това, че седяха на същото място, където на времето се намираше огнището в шатрата на вожда. Сякаш земята заговори, докато двамата мъже стояха мълчаливи, и у Матотаупа, у когото бе замряло и заглъхнало всичко, освен жаждата му за мъст, бавно се събуди някакво топло чувство. Той вече се беше отказал от мисълта, че ще види отново някога сина си, но Харка бе дошъл при него. Момчето за втори път бе напуснало един дом и бе последвало баща си. Душата на Матотаупа се отпусна. Но той все пак не можа да се освободи от потискащото го чувство. Сякаш само някаква засъхнала рана се бе разпукнала и бе започнала да кърви с топла кръв.
— Твърдокаменни Харка — каза бавно Матотаупа. — Ти знаеш, че аз имам доверие в тебе. Така, както ти бях казал преди две седмици, така именно ще се случи сега. Ти трябва да научиш тайната на пещерата, само ти. Както моят баща я разкри на мен, така и аз ще я разкрия на теб. Ти никога няма да издадеш тайната.
— Никога, татко.
Отново настъпи мълчание. Силната възбуда на Харка сякаш започна да се уталожва. Той не беше загубил доверието на баща си. Трябваше да успее един ден да събуди недоверието у него към този бял човек. Той щеше да се държи сдържано и разумно, докато събере доказателства, които да могат да убедят и баща му. Баща му принадлежеше нему, а не на този бял човек.
— Ела — каза Матотаупа и се изправи. — Ще вървим при тайната на пещерата, а после при Джим.
Харка също се изправи.
— А конете?
— Ще ги оставим сами.
Харка не пита повече, само последва баща си.
Матотаупа не се изкачи направо по скалистата стена нагоре към входа за пещерата, а тръгна по различни заобиколни пътища и многократно прекъсваше всяка възможна следа. Харка следеше внимателно хитрините, които баща му използуваше, за да може да заблуди всеки евентуален преследвач, и се радваше на майсторското умение на баща си.
Постепенно момчето разбра, че Матотаупа изобщо не се бе насочил към стръмната отвесна скала. Двамата се бяха изкачили вече много по-високо в планината, и то много по-настрана, отколкото това бе необходимо дори и при най-голяма предпазливост. На едно усамотено място, което през зимата, изглежда, дори и дивечът избягваше, тъй като почвата беше съвсем камениста и безплодна, Матотаупа се спря.
Тук дърветата бяха редки. Осакатени, пречупени, разсечени, обрасли с мъх. Вятърът се гонеше между тях. Снежната покривка, която се бе задържала за камъните, беше замръзнала. Мястото изглеждаше неприветливо и враждебно към хората и животните.
Матотаупа обгърна с поглед всичко наоколо, после се запъти към една по-голяма канара, като се стараеше да стъпва все по камъни и да не оставя никаква следа. Разхлаби внимателно замръзналата мъхова покривка, която съединяваше скалата със земята, повдигна малко канарата и в отговор на един знак с очи на бащата Харка подпря долните краища на канарата с два по-малки камъка, за да не се свлече тя надолу.