На мястото, откъдето индианецът бе повдигнал канарата, зейна тъмна дупка.
— Оттук ще влезем.
Входът беше тесен само на горния край, после стана сравнително удобен. Щом се намери в пещерата, Харка издърпа двата по-малки камъка и по този начин канарата се спусна внимателно на старото си място, така че сигурно и мъховата покривка бе заела предишното си положение. Стори му се, че този вход беше старателно прикрит и умело затворен от някого с голямата канара.
Матотаупа се заспуска надолу по пещерния ход и Харка го следваше без трудности, тъй като скалата имаше много издатини. Вътре беше съвсем тъмно и те можеха да се придвижват само опипом. Навлязоха доста навътре в планината. Най-после стигнаха един кръстопът и Матотаупа сви по друг пещерен ръкав. Тук спряха малко да починат и той заговори на Харка:
— Проходът, по който се спускахме досега, води надолу към водопада. Преди това той се разклонява още веднъж; това също е от значение, защото разклонението, по което се промъкваме сега, също така има изход навън под коренището на едно дърво. Няма да те заведа сега там; но ти го запомни за всеки случай. Под водопада има една ниша в скалата…
— Знам я.
— Добре. Нея я знаеш. Сега обаче аз ще мина с теб по един път, който никой сред живите хора не знае, освен мен и никой няма да го узнае, освен теб.
Матотаупа продължи внимателното си придвижване напред по новия пещерен ръкав. Тук напредването беше много по-трудно. Камъкът лесно се ронеше. На някои места приходът беше почти затрупан. Матотаупа трябваше най-напред да отстранява внимателно свлеклия се камънак, за да могат да минат с Харка. Въздухът ставаше все по-задушен. Харка усети засилваща се умора и забеляза, че и баща му започна да става много по-бавен и че то не се дължеше само на струпаните камъни. Въпреки това обаче Матотаупа не си позволи никаква почивка, тъй като можеха да се задушат, ако останеха по-дълго сред отровния въздух.
Пещерният ръкав вървеше нагоре, после надолу и най-сетне се вля в едно по-голямо разширение. Оттук излизаше нов коридор. Харка вдъхна въздуха, който тук отново стана по-свеж. Същевременно нещо ново привлече вниманието му. Той усети изведнъж, че стискаше в ръка нещо, което му заприлича на кокал.
Матотаупа беше седнал. Харка се отпусна непосредствено до баща си, който търкаше огниво. Блеснаха искри и Матотаупа подпали малко изсушени остатъци от бизонско месо, каквито индианците използуваха и за запалване на лулите си като много лесно горим материал.
Пещерното разширение тук беше по-голямо, отколкото Харка бе предполагал в мрака. Той веднага разбра под лекия блясък на малкия пламък какво стиска в ръка. Тук имаше разхвърляни животински кокали, също и два огромни мечи черепа, по-големи от череп на гризли. Повечето кокали бяха съвсем стари, отдавна изсъхнали и избелели. Погледът на Харка пробяга по тях и се спря на един човешки череп с разбита кост.
Матотаупа остави да изгорят бизонските остатъци и запали и лулата си с тях. Отново настъпи мрак. Тишината беше толкова пълна, че се усещаше като физически натиск и слухът жадуваше да долови някакъв звук.
— Това е тайната на пещерата — промълви Матотаупа. — Никой никога не е виждал Великата мечка, но тя живее тук в тази планина. Живее тук от правремена. Ти знаеш това. Нейният син е бил човек и е прародител на Мечата орда. Той е също така мой и твой праотец.
Матотаупа помълча известно време.
— Тук — продължи след това тихо той и хвана ръката на Харка, за да я направлява, — тук — усещаш ли? — има няколко зрънца. Това е златоносен пясък. Може би мечката е убила крадеца, който е открил някъде зърната. Аз ще взема сега малко от тях. Ние сме потомци на мечката и имаме право на всичко, което тя притежава. В тази планина има злато. Там, където е изворът на водопада, където те бях водил преди две години. В една от пролуките, през които минава водата, можеш да бръкнеш вътре с ръка… Е, сега вече знаеш достатъчно.
— Аз намерих златоносния пясък във вдлъбнатината на скалата — призна Харка.
Матотаупа се извърна с цялото си тяло към Харка. Момчето усети движението му в мрака и му се стори, че долавя погледа на баща си.
— Ти си… — каза тихо Матотаупа, като замлъкна посред изречението.
През мрака, сред угнетяващата тишина, в скалната пещера прозвуча звук, който накара баща и син целите да потреперят. Беше едно ужасно приглушено прегракнало ръмжене, което се носеше с многократно ехо през пещерните проходи.