— Харка!…
Като подгонен от духове, Матотаупа се закатери обратно по прохода, откъдето бе дошъл заедно със сина си, и Харка тръгна бързо задъхан подире му. Проходът беше съвсем тесен, за да може в него да се побере мечка, но в този миг дълбоко всаденият още от деца страх от магията надви двамата индианци, така че те не смееха повече да се спрат. Задушливият въздух нахлуваше в дробовете им, пот изби по цялото им тяло. Движенията им бяха много бързи, за да останат предпазливи, и върху тях се посипаха дребни камъчета. Миговете, през които не можаха да си пробият път напред, те преживяха като истински кошмар, потиснати от психозата на страха. Най-после достигнаха кръстопътя. Когато излязоха до изхода, Матотаупа бързо натисна канарата и я повдигна с груба сила и с още по-бързо движение я подпря с двата по-малки камъка.
Харка грабна завивката си от бизонска кожа, която бе оставил тук, на входа на пещерния коридор, и двамата изпълзяха навън. Светлината, вятърът, замръзналият сняг и изпочупените дървета отново бяха около тях.
Когато Харка и Матотаупа върнаха канарата, която закриваше входа към пещерата, на старото й място, те се отпуснаха изнурени върху скалата. Потта още стоеше на капчици по челата и гърбовете им.
Най-после Матотаупа запали лулата си.
След като я изпуши, заговори:
— Не знам дали мечката не искаше да ми каже, че съм сбъркал, задето съм те довел, теб, едно момче, в нейното царство. Не знам. За първи път през живота си чух гласа й. Един заклинател на племето дакота я бил виждал вече, един-единствен път, но далеч оттук, от другата страна на планината, на север. — Матотаупа си пое дълбоко дъх. — Аз ти бях казал, Харка, че ти трябва да научиш тайната. Сега вече я знаеш. Аз казах, хау!
Матотаупа изтърси лулата си, изправи се и тръгна заедно с Харка. Отново го водеше с много хитри заобикалки; най-после двамата индианци стигнаха отвесната скала, където се намираше главният вход на пещерата. Вече беше след обяд.
Не се наложи да търсят дълго Червения Джим. Той седеше близо до този вход, подпрял краката си о един изпъкнал варовик, опрял гръб на отвесната скала. Лицето му беше хлътнало и пепелносиво, погледът му изглеждаше съвсем объркан. Нищо у него не издаваше вече някогашната му самоувереност. Ризата му беше окървавена.
— Топ — каза той изнемощял, когато двамата индианци застанаха до него. — Нищо и никой не може да ме задържи повече в тази проклета мръсна пещера! Къде се бавиш толкова много! И кого ми водиш? Хари? Дали той така елегантно ме наръга с ножа си, сякаш коли свиня? Момче, момче! Имал си късмет, че револверът ми не беше у мен!
Джим се опита да се усмихне, ала не му се удаде.
— Не се ли чувствува добре моят бял брат? — Матотаупа беше загрижен.
— Не, Топ, твоят бял брат никак не се чувствува добре. Смъкни ме долу в блокхауса на Беззъбия Бен, иначе ще пукна тук, а това съвсем не ми се иска! И откъде се домъкна изведнъж тая мечка, този ужасен дух?
Дори Джим видя, че Матотаупа се стресна.
— На теб ти се е явила мечка?
— Явила — не; само това ми липсваше! Достатъчно ми беше, дето й чух ръмженето. Раната ми отново почва да кърви. Въздухът не ми достига. Топ, аз тръгнах заедно с теб през лятото! Сега и ти трябва да вървиш с мен. Отведете ме веднага долу! Хари, ти искаше да ме убиеш в мрака, но сега, когато сме очи в очи, трябва да ми бъдеш приятел, както аз ще бъда твой. Няма как, другояче не може! — Джим едва говореше. Опита се още веднъж да се усмихне, но само чертите на лицето му се разкривиха в гримаса.
— Ти къде беше, когато чу мечката да ръмжи? — попита Харка.
Джим махна с ръка, сякаш искаше да се запази. Даде да се разбере, че не може да говори повече. Матотаупа отвърна вместо него:
— Бях настанил Джим да легне недалеч от изхода.
Харка погледна недоумяващо баща си и Матотаупа знаеше какво питаше този поглед: възможно ли беше ръмженето да се чуе в такъв кратък промеждутък едновременно във вътрешността на планината и тук, на изхода на пещерата? Дали това наистина беше тайнствено ръмжене… или Джим, въпреки раната си, се бе опитал още веднъж да навлезе дълбоко навътре в пещерата? Матотаупа не искаше да се замисля повече над това и загадката остана неразкрита за индианците. Може би тайнствената мечка бе обиколила набързо, за да заплаши или предупреди всеки влязъл вътре. Не говориха повече за това. Матотаупа беше решил да изпълни желанието на Джим и да го отнесе в блокхауса.
Харка понечи да отиде с баща си, за да му помогне да донесат всички вещи за тръгването, но Матотаупа го спря; Харка трябваше да остане на входа на пещерата при Джим.
Когато Матотаупа се отдалечи, раненият бял мъж затвори клепки. Харка седна в диагонал срещу него, подпрял гръб на отвесната скала. Беше притворил очи като съвсем тясна резка и също приличаше на заспал.